— Не зная. Засега.
— Но знаеше защо е наложено ембарго на моя кораб!
— О, да, Робин. Това беше заповед.
— А ембаргото върху кораба от ядрото? — намеси се Еси. Касата вдигна рамене. Еси се извъртя рязко и впи очи в мен. — Представяш ли си? Дори Древните предци на хичиянците трябвало да докладват за всичко на Обединената служба! Там някой чиновник решава дали информацията може да бъде сведена до знанието на обикновения гражданин и едва тогава я прави обществено достояние!
— Заповед — повтори лаконично Касата. — Нищо повече от обикновени мерки за сигурност, госпожо Бродхед.
— Глупави мерки за сигурност! Робин? Свържи се незабавно с Института. Тези некультурнье типове не заслужават твоята подкрепа.
— Чакайте, спрете за малко — Касата разпери ръце. — Нали ви казах — това са само предпазни мерки. Сигурен съм, че в края на краищата ще получите пълен достъп до информацията, но все пак, всичко трябва да бъде проучено в Обединената служба.
— Никакво „все пак“! — тя отново се завъртя към мен, а очите й искряха. — Робин, кажи на този „обикновен“ войник, че информация от подобен характер не може да бъде достояние само на една или друга група. Тя принадлежи на всички.
— Подобна информация принадлежи на всички — повторих аз към Касата. Еси не беше склонна да се примири с толкова малко.
— Кажи му, Робин! — повтори тя толкова гневно, че неколцина минувачи спряха и ни загледаха учудено. Не бяха истински, естествено, само част от обкръжаващата ни картина, но когато Еси програмира подобни неща, винаги ги изпипва до най-малката подробност. Поех си въздух и вдигнах малко градуса:
— Нямаш избор, Касата. Виж какво, не става въпрос за строго секретен материал, който може да попадне в ръцете на врага. Просто защото Враговете въобще не се интересуват от подобни неща. Или може би ни обвиняваш, че шпионираме за тях?
— Не, разбира се, че не — заотрича той с нещастен вид, опитвайки се да ни внуши доверие. — Но тези заповеди идват отвисоко.
— Ние също!
— Зная, че и вие също… — той млъкна, загледан в младата жена, спряла на тротоара. Поклати глава, жената се усмихна, прати му въздушна целувка и продължи по пътя си.
— Извинявайте. Моя позната, предупредих я, че имам важна среща. Та докъде бяхме стигнали?
— Много добре знаеш докъде бяхме стигнали! — озъбих се аз. И щях да продължа в същия дух, ако физиономията му не се беше променила внезапно.
Вече не ни чуваше. Лицето му замръзна. Очите му гледаха с празен поглед, сякаш се вслушваше в някакъв неуловим за нас вътрешен глас.
Което си беше самата истина, защото вече знаех какво става. Току-що някой се беше свързал с него по директен канал. Той са намръщи, разтърси глава, огледа се и произнесе:
— Уф, мамка му.
Почувствах, че Еси ме стиска за ръката. Тя също бе доловила, че нещо става.
— Казвай! — повторих нетърпеливо.
Той въздъхна.
— Трябва да се връщам в Обединената служба. Ще ме откарате ли?
Този път наистина ме изненада. Успях само да промълвя:
— Какво? — Едва тогава дойдох на себе си. — Много бързо си променяш решенията. Първо ми заяви да не ти се пречкам из краката, после наложи запор над кораба ми…
— Забрави го — прекъсна ме той. — Играта загрубя. Трябва да се върна там час по-скоро, а ти притежаваш най-бързия кораб. Ще ме откараш ли?
— Може би… но… какво…
— Току-що получих съобщение. Прекъсването на връзката не е учебна тревога. Сериозно е. Мисля, че Враговете разполагат с база на Земята.
Не се изисква много място, за да се настани някъде една програмирала личност като генерал Касата. Достатъчно е да вземете със себе си информационния чип, запис, кристал или молитвеното ветрило и да го отнесете на кораба. След това — на път. Касата ни предупреди, че бърза. Беше задействал необходимите процедури, тъй че оставаше само да се върнем на кораба и да потеглим.
Което и направихме за не повече от три минути, включително и неговото прехвърляне.
За мен тези три минути щяха да са чиста загуба на време. Ето защо, докато чаках да се приключи с предстартовата подготовка, реших на прощаване да се отбия при моята някогашна любов.
Новината вече бе стигнала до телесните. Застиналите като статуи фигури бяха извърнати към пиезоекрана, от който тъкмо им съобщаваха, че всички комуникации на спътника с външния свят са прекъснати.
Моят двойник стоеше на известно разстояние зад останалите и имаше самотен и нещастен вид. Веднага разбрах защо. Недалеч от него бяха Клара и нейният съпруг и двамата се бяха прегърнали.
Исках…
Исках много неща, но едно от тях се да опозная по-добре този тип — Харбин Ескладар. Странно решение за Клара — да се омъжи за един бивш терорист! Трудно ми беше да си представя, че изобщо е могла да се омъжи за някой друг, освен за мен, но…