— Но Ескладар се е отказал самостоятелно от своята дейност — припомних си аз.
Касата очевидно искаше да се разсмее, но вместо това се разнесе заплашително ръмжене.
— Направи го, за да си спаси кожата. Бие се в гърдите, че е идеалист, но какво значение има това за мен? Той беше мой първи помощник и разкриването му ми струваше повишението в работата. За цели двайсет години.
Той гаврътна на един дъх напитката. След това добави задъхано:
— Не бих искал да я карам да чака…
Веднага си пролича, че съжалява задето се е изпуснал.
— Кого да накараш?
— Уф, Робин, сметнах, че няма да ми се разсърдиш, ако взема тук… на борда…
— Жена! — досетих се аз. — Имаме си пътничка без билет!
— Едно нещастно момиче. Струваше ми се, че няма да заеме много място. Помолих да сложат програмата й при моята. За Бога, Робин, никога досега не съм…
Той млъкна, без да завърши изречението. Все още беше прекалено горд, за да се моли.
Не беше необходимо.
— Името й?
— Алисия Ло. Момичето, с което танцувах.
— Добре. Но само този път. Иди да й правиш компания.
След това не остана друго, с което да занимавам мислите си, освен полетът. Двайсет и три минути в хиперпространството са необходими на „Истинска любов“, за да преодолее разстоянието от Сбръчканата скала до спътника на Обединената служба. Всъщност, единайсет от тези минути отиват за набиране на необходимата скророст и още толкова за забавяне. Тъй че самото пътуване отнема не повече от едно мигване и половина. От гледна точка на телесните продължителността му не е никак голяма.
Но не и от моята.
Докато се отделим от астероида и Алберт изчисли новия курс, аз вече си гризях (в преносния смисъл естествено) ноктите. „Истинска любов“ се навърта често из Слънчевата система, където, движим много и различни проекти, но този път нямах никаква възможност да се осведомя за развитието им, тъй като всички комуникации бяха блокирани. Бих могъл, разбира се, да изпратя някое и друго съобщение (за ужас и яд на Касата), но нямаше да получа отговор.
Забавлявах се с Еси, Алберт и с моите спомени. Избягвах Касата — не го бива за забавление. Скоро се отказах и от спомените — непрекъснато ме връщаха към времето, когато живеех с Клара.
Остана Еси, която се стараеше повече от всякога. Накрая и тя се отказа и махна отчаяно с ръка:
— Знаеш ли, Робин. Нещо продължава да те яде отвътре. Защо не поговориш с Алберт-Зигфрид? Само не го дръж в себе си, че ще се пръснеш.
— Така и ще направя — обещах й аз, съзнавайки, че е права. Нямаше никакъв смисъл да упорствам.
Алберт ме откри на Сбръчканата скала, или по-точно на симулацията, която бях създал, за да съответства на настроението ми. Бях на Ниво „Танго“, където корабите се прибират на док, скитосвах из коридорите и се заглеждах в лицата на хората.
— Изглеждаш ми потиснат — отбеляза той. — Реших, че ще е добре да ти се обадя и да проверя дали нямаш задача за мен.
— Нищо, поне засега — вдигнах рамене, но не му казах да си върви. Знаех, че Еси го е пратила.
Той извади лулата, залаяи я, пусна замислено едно бяло облаче и произнесе авторитетно:
— Искаш ли да ми кажеш какво ти тежи на душата?
— Ни най-малко — отрязах го аз.
— Само защото си мислиш, че ми е писнало да слушам същата стара история, така ли, Робин? — произнесе той с неподправено състрадание в очите.
Подвоумих се, сетне реших да скоча в тъмното.
— Какво ми тежи на душата ли? Всичко, Алберт. Чакай малко, зная какво ще кажеш. Ще поискаш да узнаеш кое от това всичко е най-отгоре. Добре. Враговете. Те ме ужасяват.
— Така е, Робин — произнесе тихо той. — Враговете са страшни. Но те представляват заплаха за всички ни.
— Не, не, нямах предвид общата заплаха. Това, което исках да кажа, е… трудно ми е да го обясня.
— Ъхъ — изсумтя той, докато всмукваше от лулата.
— Просто… все още не мога да си изясня какво точно става във вселената.
— Сигурно, Робин. Но ако само ме изслушаш и ме оставиш да ти обясня принципите на деветмерното пространство и още някои други идеи…
— Точка по този въпрос — наредих му аз, макар да си давах сметка, че правя грешка. Обичам да проявявам капризи, но понякога отивам твърде далеч.
Виждате ли, аз разполагам с директен достъп до неизмерим обем информация, защото съм бил „овсестранен“.
Не искам да уточнявам какво означава този термин, особено пред телесни, защото това ги кара да мислят, че чувствам превъзходство над тях. Истината е, че аз действително ги превъзхождам. Споменатият безкраен източник на информация е само една от многобройните разлики между мен и телесните.