— О, скъпи Робин! Има толкова много неща, за които трябва да ти разкажа. Не можещ ли да бъдеш по-конкретен? Кое всъщност те интересува сега?
— Искам да зная какво ще спечелят Враговете от свиването на вселената?
Алберт помисли малко, сетне въздъхна.
— О, Робин.
— Стига с това „о, Робин“! И да не си посмял да ми заявиш, че е трябвало отдавна да свършим тази работа. Искам да го направим сега.
— Ама и теб си те бива да измисляш задачки.
— Действай! Моля те.
Той се пресегна и чукна лулата си на перваза.
— Май ще трябва да започна от първи урок, както много пъти досега съм ти предлагал.
— Аха. Сега ще стане дума за любимото ти деветмерно пространство. Познах ли?
— И за много други неща, Робин. Защото те също имат значение. Безсмислено е да отговарям на въпроса ти, преди да съм се спрял на тях.
— Гледай да не ме затрудняваш особено — помолих го аз.
Той ме погледна учудено.
— Този път май наистина говориш сериозно? Разбира се, че ще се постарая, мило момче. Знаеш ли какво си мисля? Най-добрият начин ще е не да ти разказвам, а да ти покажа някои картинки.
— Картинки? — премигнах аз.
— Ще ти покажа раждането и смъртта на вселената — рече той, очевидно доволен от себе си. — Нали това всъщност искаше да узнаеш?
— Това ли?
— Това. Затрудненията ти произтичат от там, че ти просто отказваш да разбереш колко сложен е въпросът, който задаваш. Това е една от причините, поради която процесът ще бъде продължителен. Но ако си готов да отделиш от скъпоценното си време…
— Готов съм да изоставя всичко друго, Алберт.
Той кимна с благодарност.
— Да, ще се наложи.
— Хайде започвай, мътните те взели!
— Но аз вече го правя, Робин. Минутка само. Чакай да включим екранчето… ето така.
И тогава изчезна. Нещо блесна и вече го нямаше.
Последното, което зърнах от него, беше усмивката му. Увисна за кратко в пространството и след нея — нищо.
— Играеш си с мен на Алиса в Страната на чудесата — подметнах аз.
— Малко ефекти за начало, Робин — произнесе гласът на Алберт. — След минутка ще стане напечено. Така. Кажи ми сега, какво виждаш?
— Нищо.
— Съвършено вярно. Това е, което виждаш. Но в момента, това, към което гледаш, е всичко. Пред теб е цялата вселена, Робин. Цялата материя, енергия, време и пространство, които някога е имало, или ще има. Това е първоначалният атом, моноблокът, онова, което е гръмнало в Големия взрив.
— Не виждам нищо.
— Напълно естествено. Не можеш да виждаш без светлина, а светлината още не се е появила.
— Алберт, направи ми една услуга. Мразя да се намирам в нищото. Не можеш ли да ми покажеш поне нещо мъничко?
Тишина. После от нищото изплува сияещото лице на Алберт.
— Предполагам, че няма да проваля представлението, ако поне можем да се виждаме един друг — призна той. — Така по-добре ли е?
— Много по-добре.
— Чудесно. Само, моля те, не забравяй, че още я няма истинската светлина. Няма светлина без фотони, а всички фотони са в онази миниатюрна, невидима точка. И не само това, защото дори и да можеш да виждаш, не съществува място, откъдето да наблюдаваш. Пространството също все още не съществува, или както вече казах — всичкото пространство и светлината, която го осветява, са в онази единствена, първоначална точка.
— В такъв случай, какво разбираш под думата „онази“?
— Ах, Робин! — възкликна възторжено той. — Значи не си толкова тъп! Наистина чудесен въпрос, но като всички подобни въпроси, безсмислен. Отговорът е, че въпросът е погрешен. „Онази“ като понятие не съществува просто защото се опитвам да ти покажа нещо, което по своята същност не може да бъде показано.
Ентусиазмът ми започваше да се изчерпва.
— Ако така ще продължаваш и нататък…
— Имай търпение — прекъсна ме той. — Не се отказвай точно сега. Представлението още не е започнало, все още подреждам сцената. Ако искаш да разбереш създаването на вселената, трябва първо да се освободиш от предразсъдъчните си представи за „време“, „пространство“ и „виждане“. Нито едно от тях не съществува в този момент, от който ни делят приблизително осемнайсет милиарда години.
— Ако времето още не съществува, кое те кара да смяташ, че се е случило преди осемнайсет милиарда години?
— Още един добър въпрос! Със същия отговор. Вярно е, че преди Големия взрив не е имало такова понятие, като „време“. Нека все пак да приемем тази цифра — осемнайсет милиарда години. Биха могли да бъдат осемнайсет трилиона, но това едва ли има значение за нашата малка лекция. Едно искам да разбереш, Робин. Този „обект“, който не съществува, изведнъж е избухнал.