Бавно, бавно… галактиката угасваше.
Вече не се различаваше нищо друго, освен сенчестите контури на нашите въображаеми тела и лицето на Алберт.
Напрегнато. Замислено.
Печално.
Всъщност, това, което чувствах дълбоко в себе си, също бе само безкрайна тъга.
Пред очите ми се разиграваше КРАЯТ.
— Значи така е свършила вселената? — едва намерих сили да промълвя.
— О, не, Робин. Кое те кара да го мислиш?
— Но там вече няма нищо!
Той поклати глава.
— Грешиш. Всичко е налице. Материята е остаряла и звездите са мъртви, но още са си там. Дори и планетите съществуват, във всеки случай повечето. Те са мъртви, разбира се. Температурата им е малко над абсолютната нула, на повърхността им вече няма живот.
— Точно за това говорех!
— Да, Робин — произнесе той с безкрайно търпение, — Но, моля те, преодолей антропоморфните си предразсъдъци. Вселената продължава да се разширява и да изстива, създавайки все повече пространство. Тя е мъртва и ще продължи да бъде такава, освен ако…
— Освен ако какво?
Алберт въздъхна.
— Я да се отпуснем малко.
Премигнах, отново озовал се в материалния свят. Изчезнал бе непрогледният мрак. Седях в шезлонга пред нашата къща на брега на Тапаново море и стисках в ръката си все така студената напитка. Алберт изпускаше облачета дим от лулата си.
— Божичко — въздъхнах уморено.
Той само кимна, потънал в мисли. Допих коктейла и позвъних за още един.
— Така ще свърши всичко, ако вселената продължи да се разширява — обяви Алберт.
— Ужасно е!
— Аха. Дори за мен, Робин. Ще ти призная, че тази демонстрация отне далеч повече време, отколкото предполагах. Всеки момент ще се скачим със спътника на Обединената служба. Можеш сам да се убедиш…
— Ще почака! Стигнахме толкова далеч, а сега искаш да ме лишиш от останалото? Какво общо имаше всичко, което ми показа, с Враговете?
— Ах, да — усмихна се той. — Враговете. — За миг изглеждаше унесен в мислите си, сетне продължи, загледан в безкрая: — Знаеш ли… когато бях жив, космолозите непрестанно спореха за това дали вселената ще продължи да се разширява, както току-що ти показах, или ще достигне определено положение, отвъд което процесът ще тръгне в обратна посока. Сигурно си даваш сметка, че това зависи от промените в плътността й?
— Предполагам — рекох, макар че с мъка следвах хода на мисълта му.
— Повярвай ми, така е. И това е крайъгълният камък на целия спор. Ако във вселената има достатъчно материя, свързаната с нея гравитация ще преустанови разширяването и тогава тя отново ще започне да се свива. Ако не, процесът на разширяване ще продължи безкрайно, както вече видя.
— Видях, Алберт.
— Да. Та значи, споменатото критично ниво на плътност, което се равнява на общата маса на всичко във вселената, разделено на общия й обем, е приблизително пет по десет на минус трийсета степен грама на кубичен сантиметър. Или, изразено с по-познати средства, това е количеството материя в един-единствен водороден атом на човешкото тяло.
— Това всъщност не е много, нали?
— За съжаление — въздъхна той — това е ужасно недостатъчно. Вселената не е никак плътна. Масата, която ни заобикаля, е много по-малко, отколкото би трябвало да бъде. Истината е, че по необясними причини количеството й е под критичните стойности и така опираме до прословутия феномен с „липсващата маса“. Феномен, над който хичиянците си блъскат главите от доста време, също както и много мои колеги… Но сега мисля, че знаем отговора на този въпрос, Робин. Измерванията на декселерационния параметър са верни. Погрешни са изчисленията за масата. Оставена сама на себе си, вселената ще продължи да се разширява. Като отворена система. Но Враговете са затворили цикъла.
— Как са успели? — попитах почти задъхано.
— Не зная — той сви рамене. — Предполагам, че като са добавили маса, но това са само мои виждания, защото не разполагаме с никакви доказателства. Все пак, да не забравяме, че смисълът на тази лекция бе да стигнем до отговора на първоначалния ти въпрос. Помниш ли го?
— Разбира се, че го помня! Какво общо има… о, ясно! Исках да знам какво ще спечелят Враговете, ако вселената започне отново да се свива и вместо отговор ти ме отведе милиард години в бъдещето.
— Може би малко попрекалих — съгласи се Алберт. — Но ми беше интересно. Предполагам и на теб. Така, нека сега погледнем на вселената след 1,3 трилиона години…
— Остави ме да си допия коктейла, мътните те взели!
— Но моля ти се. Само ще ти покажа, ти можеш да си останеш където си сега.
Гледката към Тапаново море бе закрита от грамадна черна рамка. Яхтите и рибарите изчезнаха зад нея, заедно с хълмовете на отсрещния бряг — всичко това бе заменено от омразната черна пустош, из която тук-там блещукаха червени точици.