Но не и Хеймат.
В целия затвор имаше само още един телесен и той бе съветският генерал Пернецки. Подобно на Хеймат и той бе служил като шпионин на терористите, използвайки униформата си като прикритие, за да може да сее смърт и разрушение. Двамата бяха колеги от нелегалната дейност и затворници от ужасно много години. Но не и приятели. Никой от тях нямаше истински приятели. Във всеки случай бяха достатъчно близки и Хеймат остана неприятно изненадан, когато един ден узна, че Пернецки е изгорил цялата си храносмилателна система с някакъв химикал за почистване.
Крайно неефикасен метод за самоубийство. „Тъмничарите“ го открили почти веднага и сега Пернецки лежеше в болничната реанимация.
Лишен от конкретни задължения, Хеймат реши да го навести, колкото да си убие времето. Болницата разполагаше със сто и трийсет легла, всяко едно с възможности да бъде скрито зад непробиваем, прозрачен параван. Пернецки бе единственият пациент.
Докато пресичаше вестибюла, сестрата от регистратурата го посрещна с любезна усмивка.
— Добро утро, генерал Хеймат. Изглеждате ми малко зачервен. Искате ли да ви премеря кръвното налягане?
— Ще имаш да вземаш — озъби се Хеймат, но въпреки това спря, готов за разговор. Винаги беше любезен с медиците, тъй като — поне на теория — повечето от тях някога са били истински телесни човешки същества. Освен това в присъствието им се чувстваше по-скоро като обикновен пациент, отколкото като затворник. Хеймат винаги вземаше на сериозно ролите, които играеше в живота — кадет във военната академия „Уейст Пойнт“, бригаден командир, генерал-полковник или таен шпионин на терористичен отряд. Престъпник. Затворник.
— Не искам да ми мериш кръвното — продължи с малко по-спокоен тон той. — Защото и без това вече знаеш какво е и сигурно ще настояваш да се натъпча с някои от вашите проклети лекарства. Но ето какво ще ти кажа. Ако беше с десет години по-млада и русокоса, без съмнение щях да ти позволя да ми го вдигнеш. („И крехка“ — добави мислено той.)
Професионалната усмивка на сестрата не потъмня дори за миг, докато му отвръщаше със спокоен глас:
— Искате твърде много от мен, генерале.
— Ваш дълг е да ми осигурите всичко, от което се нуждая — рече той. Разговорът започваше да му омръзва. Вече се съмняваше, че сестрата някога е била истинска личност и затова реши да продължи по пътя си.
Никой не го спря. Леглото на Пернецки не беше оградено с непробиваема стена. Руският генерал не можеше да избяга — беше завързан към животоподдържащите си системи по-здраво, отколкото ако беше окован във вериги.
Хеймат се надвеси над своя колега, свързан с прозрачни тръбички, през които се вливаха и изтичаха разноцветни течности.
— Ей, Пьотр! Мислиш ли някога да си вдигнеш задника от това легло? Или очакваш следващата ти спирка да е Мъртва секция?
Руснакът не отговори. Не отговаряше на никого от седмици. Единствено трепкащата крива върху монитора в другия край на леглото издаваше тайната, че не само е жив, но вероятно е в съзнание.
— Знаеш ли, щеше да ми липсваш — произнесе натъжено генералът, запали цигара и изпусна облаче дим право към надписа „Пушенето забранено!“ — Ако някога се изправиш на крака и смъкнеш тази проклета болнична пижама, ще изиграем най-хубавата военна игра, която можеш да си представиш. Помниш ли как пускахме атомни бомби над Ню Йорк и Вашингтон, а после аз унищожих целия ти ракетен комплекс?
Отново никакъв отговор от пациента. Започваше да става скучно.
— Е, хубаво — кимна мрачно той и този път издуха цигарения дим в лицето на Пернецки. — От праисторически времена се знае, че победителите пъхат победените в затвора. Глупаво беше да се оставим да загубим.
Той понечи да се обърне, но в този миг левият клепач на руския генерал видимо потрепери.
— Ах, Пьотр! Пак си ги измамил, старче!
Маршалът разтвори едва забележимо устни.
— Снощи — прошепна той. — Товарни вертолети. Узнай причината.
След което затвори очи и отказа повече да реагира.
Съвсем естествено, нито един от „тъмничарите“ не можеше да задоволи любопитството на Хеймат. Наложи се сам да разследва онова, за което му бе споменал Пернецки.