Хеймат замръзна насред крачка и втренчи поглед в секцията.
Точно зад ъгъла, малко встрани от алеята, имаше сервизен вход, който никога досега не бяха използвали. Досега. Защото отпред бяха паркирани два товарни хеликоптера с неподвижни перки, докато дузина механични носачи изнасяха от тях палети с информационни ветрила и спирали.
— Моля ви, генерал Хеймат, не се приближавайте — произнесе зад гърба му безшумно приближилият се „тъмничар“. — Не е позволено.
— Пристигнали са снощи, докато съм спял — произнесе учудено Хеймат. — Какво става?
— Съкращения — произнесе машината с едва доловимо извинение в гласа. — Затварят комплекса Пенсакола и всички записи се преместват тук.
Хеймат си наложи да запази самообладание и си придаде безразличен изглед. Първото и най-важно условие в затвора е никога да не издаваш мислите си.
— Аха, враговете на обществото съвсем намаляха. Да не се боите, че ще ви уволнят, а?
— О, не, генерал Хеймат — произнесе напълно сериозно „тъмничарят“. — Ако се наложи, просто ще ни препрограмират за изпълнение на други задачи. Засега обаче съкращението обхваща само Пенсакола. Както виждате, техните „питомци“ идват при нас.
— Ах, да, „питомци“. Ще ги натъпчете в тази секция, предполагам.
— Всички, освен един, генерале. Предполагам сте чували за Сирил Базингстоук. Той е още жив.
Заварен неподготвен, Хеймат едва не подскочи.
— Базингстоук? — Той се ококори към „тъмничаря“. Навремето Сирил Базингстоук беше един от висшите ръководители на терористите, който разполагаше със собствена мрежа, почти толкова многочислена и могъща, колкото тази на генерала, но във всеки случай също толкова смъртоносна.
— Но Базингстоук беше помилван преди години. Гледах го в новините.
— Така е, генерал Хеймат, беше. Сега е рецидивист. Докато е бил на свобода, е убил трийсет и пет души.
Да разбереш, казват някои, означава да простиш, но аз не им вярвам.
Мисля, че разбирам доста добре хора като Хеймат и Базингстоук. Подобно на всички останали терористи, от каменната ера до наши дни, те са убивали заради принципи, дълбоко убедени в правотата на своята кауза.
Мен обаче не можеха да ме убедят. Виждал съм жертвите им. На няколко пъти двамата с Еси също едва не се присъединихме към този дълъг и скръбен списък, когато отреди на Хеймат взривиха магнитната стартова площадка в Лофстрьом, надявайки се, че ние сме на борда на една от совалките. На процеса ни призоваха като свидетели и тогава научих в най-ужасяващи подробности какво е станало с пътниците. Помня, тогава не можех да откъсна очи от генерал Хеймат в бокса за обвиняеми — изпънат като струна, със своята безупречна военна стойка, спокоен глас и уверен поглед. Изслушваше с любезно внимание свидетелските показания на пострадалите и необоримите улики, според които, прикривайки се зад униформата на висш военен функционер от Пентагона, той бе организирал нелегални терористични формирования, подготвяли и извършвали взривяване на магнитни установки, стрелба по спътници, отравяне на питейна вода, които дори бяха успели да откраднат модел на „кушетка на сънищата“ с цел да атакуват психополето около Земята със зловещи и налудничави видения. Естествено, накрая генералът бе попаднал в ръцете на закона.
И все пак, повече от десет години той бе избягвал наказанието и дори бе участвал неведнъж в срещи със специални антитерористични военни групи и полицейски отряди, за да обсъжда с тях стратегията за борба с терористите, а всъщност — да черпи строго поверителна информация от първоизточника.
За мен процесът срещу Хеймат бе странно преживяване. Малко преди това бях умрял и това бе първият случай, при който се явявах пред света с холографско тяло, след като съзнанието ми бе преместено в гигабитовото пространство. Помня дори, че адвокатите на Хеймат възразяваха срещу показанията ми, тъй като не били дадени „собственолично“. Възраженията им, естествено, бяха отхвърлени. Едва ли щеше да има значение, дори и да бяха приети, защото свидетелите бяха в изобилие.
Хеймат не изглеждаше нито потресен, нито съкрушен. За него арестът бе само неприятно стечение на обстоятелствата. С циничен тон той обяви на всеослушание, че оставя действията си да бъдат съдени от историята, защото не се съмнявал, каква ще е присъдата на журито. Но когато дойде мой ред да свидетелствам, той внезапно се надигна и поиска сам да води кръстосания разпит.
— Ти, Бродхед — произнесе той и ме посочи с пръст, — как смееш да ме обвиняваш в предателство, след като си се сдружил с враговете на човешката раса! Не биваше да преговаряме с хичиянците! Трябваше да ги избием, да обкръжим онази проклета дупка в ядрото и там да ги довършим в леговището им…