Наистина невероятно представление. Когато най-сетне съдията го принуди да млъкне, Хеймат се поклони любезно, усмихна се и произнесе:
— Нямам повече въпроси към това странно явление, което нарича себе си Робинет Бродхед.
Такъв беше Хеймат. А Сирил Базингстоук бе дори по-лош от него.
Срещата на двете пенсионирани чудовища се характеризираше с предпазливост на всяка от страните. Познаваха си и кътните зъби.
Когато се върна в залата за посетители, Хеймат завари вече очакващия го Базингстоук. Стиснаха си ръцете, после отстъпиха по крачка назад, за да се огледат от дистанция. Сирил Базингстоук бе живописен чернокож мъж, на възраст колкото Хеймат (и мен), но след сериозна работа в някой прочут център за рехабилитация изглеждаше най-много четиридесет и пет годишен.
— Радвам се да те видя, Бю — произнесе той с дълбок, басов глас и се усмихна дружелюбно. Говореше с едва доловим немски или холандски акцент, тъй като като малък е бил възпитаван от добрите фризийски монаси12. Нямаше нищо негърско в произношението му, което се характеризираше с отворени гласни и подчертана интонация.
Той погледна през прозореца към далечната лагуна.
— Хубаво местенце са ти избрали, приятелю. Когато ми съобщиха, че ще ме местят, си помислих, че ще е някъде, където няма да ми хареса. Например на онази планета Афродита, която кръжи около особено ярка звезда, и населението е натъпкано в тунели.
Хеймат кимна, въпреки че отдавна бе изгубил интерес към обкръжаващата го среда. След това се сети, че в известен смисъл е домакин и предложи да пийнат по нещо за срещата.
— За съжаление… — добави усмихнато — тук не предлагат алкохол.
— Така беше и в Пенсакола — съгласи се Базингстоук. — Всъщност, никога не съм си падал по пиенето.
Хеймат кимна, докато го разглеждаше внимателно.
— Сирил? — произнесе той.
— Да, Бю?
— Ти беше навън. Пуснаха те под гаранция. Защо уби онези хора?
— Ах, това ли — махна с ръка Базингстоук. — Просто ме ядосваха.
— И аз така си помислих — рече Хеймат. — Но сигурно си знаел, че пак ще те приберат на топло.
— Знаех. Човече, ти имаш ли гордост? А може би е навик. Кой знае?
— Навик? Така би го нарекъл прокурорът.
— И може да е прав, когато става въпрос за хора като теб и мен. Вярно, че нищо не ми налагаше да гръмна онези нещастници. Е, малко се дразнех от навалицата вярно. На една спирка имаше страхотна блъсканица! Паднах, почнаха да ми се смеят. Имаше един полицай с автомат, той също се смееше. Станах, взех му оръжието и тогава…
— Застреля трийсет и пет човека.
— О, не, Бю. Застрелях към деветдесет, но само трийсет и пет умряха. Така поне ми казаха. — Той се усмихна. — Не съм броил труповете.
— Значи все пак убийството ни е в кръвта, така ли, Сирил?
— Наречи го въпрос на принципи, гордост или както желаеш, но е така.
— И не бива никога да ни освобождават?
— Не — кимна решително Банизгстоук. — Знаеш ли, Бю, израснах в бедняшко семейство, но родителите ми бяха горди хора. Нямахме нищо друго освен гордостта. Гладувахме, отворихме магазин с туристически сувенири, но всички съседи също продаваха сувенири и пари нямаше. Можехме да се радваме само на онези неща, които на Кюрасао13 вървят безплатно — слънчевите лъчи, пясъка, песните на колибрите, сянката на палмовите дръвчета. Нямахме дори обувки на краката си. Знаеш ли какво значи това?
— Ами, всъщност…
— Не, не знаеш — прекъсна го Базингстоук усмихнато. — Защото си американец и си богат. Да нямаш обувки и да си горд — това е цяло изкуство. Научих го от дядо си.
— Виж, Сирил, радвам се да те видя и тъй нататък, но нужно ли беше да ми разказваш…
— Имай търпение, Бю! Ако притежаваш гордост, трябва да имаш и търпение — на това ме учеше баща ми. Помня, на острова имаше един мост за разходки. За да се качиш на моста, трябваше да платиш такса — два цента. Такса за хора с обувки. Бедняците като нас минаваха безплатно. И знаеш ли какво? Богаташите не са глупаци. Събуваха си обувките и минаваха, без да платят.
— Е и какво? — попита Хеймат, започнал да губи тьрпение.
— Какво ли? Дядо ми винаги си плащаше.
— Как? Нали не е имал обувки?
— Затова пък имаше гордост. Като теб и мен. Изчакваше някой да застане пред моста и после го молеше да му преотстъпи обувките си, за да може да плати таксата и да мине на другия бряг без гордоста му да е накърнена. Разбираш ли за какво говоря, Бю? Гордостта е нещо скъпо. И на двамата ни костваше много.
12
Фризийски острови — намират се в Северно море и са владение на Холандия, Дания и Германия. Фризите са отделна народност, езикът им спада към германската група на индоевропейските езици. — Б.ред.