— Моля те, Онико. Не се плаши — успокояваше я Кихльо. — Сигурно е просто авария. Скоро всичко ще се оправи.
— Не плача заради тока — отвърна през сълзи тя. — А заради моя дневник.
— Глупачето ми — усмихна се Кихльо. — Това е само съвпадение. Да не мислиш, че Враговете се интересуват от някакви детски драскулки?
— Точно това мисля!
— Тя е права, Кихльо — намеси се грубовато Харолд. — Не се опитвай да замажеш нещата. Ваша е вината. За всичко!
— И за тока ли? — попита Кихльо. След като не получи отговор, реши да смени темата. Намираха се пред главната сграда. Той посочи надолу по пътя, който използваха колите. — Оттук можем да излезем на брега.
— Но това са няколко километра! — изстена Харолд.
— Хубаво. Ти върви по прекия път, а ние ще тръгнем по шосето.
— О, Господи! — възкликна Харолд, сякаш отново ги бе заловил в страхотно прегрешение. — Добре, няма да се делим. Бас държа, че ще се влачим цяла нощ.
Той се обърна и пое напред с нацупено изражение. Не им говореше, само от време ва време им махаше да ускорят крачка.
Кихльо вървеше отзад и полагаше отчаяни усилия да овладее страховете си. Бяха съвсем сами, свечеряваше се и парчето земя, по което крачеха, всъщност бе остров, зареян сред океана. Някъде по-напред и встрани тъмнееха няколко сгради, за които знаеше, че принадлежат на затворническия комплекс. Бяха им обяснили, че се охраняват старателно и Кихльо започна да си повтаря, че всъщност няма никаква причина да се страхува от каквото и да било.
Въпреки това едва не подскочи от уплаха, когато на пътя им ненадейно се изпречиха двама мъже.
— Ти си хичиянец — произнесе по-дребният с доволна усмивка.
— Разбира се, че е хичиянец — кимна Харолд. Лицето му беше зачервено. — А вие кои сте?
По-възрастният протегна ръка, сякаш за да го потупа по рамото, но пръстите му останаха вкопчени в него.
— Аз съм генерал Бюпре Хеймат — представи се той. — А това е моят колега Сирил Базингетоук. Вие трябва да сте ученици от интерната?
— Да — рече Кихльо. — Името ми е Стернутатор, но другите ми викат Кихльо. — Докато представяше останалите, следвайки принципите на изискания английски етикет, той се опита да прецени какво изразяват лицата на непознатите. Струваше му се, че в поведението им няма нищо заплашително, макар на лицето на чернокожия да се четеше известна загриженост. Когато генералът застана до Онико, той произнесе разтревожено.
— Ей, човече, имахме страшен късмет да се измъкнем. Само да не се забъркаш в някоя от твоите истории.
— В какво да се забъркам? Исках да кажа на младата госпожица колко се радвам да я видя.
— Рано или късно ще възстановят захранването!
— Сирил — произнесе кротко Хеймат, — затваряй си устата!
Очите на черния се присвиха за миг. Той се завъртя неочаквано и сграбчи Кихльо за ръката. Пръстите му бяха яки като на машина.
— Ти си първият хичиянец, когото срещам през живота си — заяви той. — Родителите ти тук ли са?
Харолд избра този момент, за да се намеси.
— Неговите родители са много важни наблюдатели от Колелото — обясни той. — Също както и моите, а тези на Онико са ужасно богати. Тъй че по-добре не се захващайте с нас.
— Няма, няма — успокои го Хеймат, но продължаваше да го стиска за рамото. — А ти, миличка, си сладка и без богатите си родители — продължи той, обръщайки се към Онико. — Знаете ли, деца, тъкмо слизахме към плажа. Защо не дойдете с нас?
— В никакъв случай! — задърпа се Харолд. — Нямаме намерение да… ооох! — без да го изпуска, старецът го бе зашлевил през лицето с опакото на свободната си ръка.
— Важното е какви намерения имаме ние — произнесе той натъртено. — Е, Сирил, да не се задържаме много на едно място. Тук имаше път, ако не се лъжа. Онико, докато вървим, защо не ни разкажеш точно колко богати са тези твои родители?
Кихльо си мислеше, че колкото и силен да изглежда мъжът, който го държи, вероятно няма да е особено трудно да се измъкне от хватката му и да побегне. Той се зае да преценява всички „за“ и „против“ тази идея, докато Онико разказваше с вдървен глас на генерала за родителите си. Накрая обаче се отказа. Макар и стар, Базингстоук изглеждаше невероятно чевръст за възрастта си и не беше изключено да го накаже жестоко, ако опитът за бягство се провали.
Пък и дори да се измъкне, какво ще стане с Онико? Макар да вървяха сравнително бавно към брега, момичето изпитваше очевидно затруднение да поддържа наложеното темпо. Изключено бе да се присъедини към него, ако побегне. Харолд от друга страна изглежда се бе предал на отчаянието си, защото вървеше със сведена глава и раменете му потреперваха, сякаш хлипаше.