Защо не подскаже на Харолд, че трябва да скочи през борда и да доплува до брега, за да потърси помощ? От тримата той плуваше най-добре.
Но Харолд седеше отзад, притиснат между един от бордовете и големия черен мъж, който въпреки възрастта си изглеждаше достатъчно пъргав, за да му попречи да избяга. Освен това на лицето на момчето се четеше умора и отчаяние. Междувременно чернокожият подхвана тиха песен, докато ловко насочваше носа на моторницата право към изхода на лагуната.
— Знаеш ли какво, Бюпре? — подвикна след време той. — Мисля, че може и да успеем в нашето шантаво начинание. Жалко, че няма начин да разберем за колко още ще стигне енергията на маховика. Току-виж моторчето спряло, преди да стигнем Таити.
— Какво пък — вдигна безгрижно рамене другият. — Тогава ще спуснем децата зад борда — момчетата, защото са кавалери — и ще ги помолим да ритат с крачета, докато доплаваме до острова. — Той отново вдигна ръка и погали с пръсти косата на Онико.
Базингстоук се изкиска. Не изглеждаше никак разтревожен от възможността да останат без енергия насред океана. За Кихльо по-обезпокоителен бе фактът, че Базингстоук не обръщаше внимание на намеците на Хеймат относно Онико. Той почувства как коремните му мускули неволно се стягат. Да не беше само толкова изтощен! Чувстваше се, сякаш продължително време е дишал силно разреден въздух или е погълнал упойващо лекарство. Като че ли му се бе случило онова, от което всеки хичиянец се пазеше особено внимателно — да забрави някъде своя пашкул и да се лиши от живителната радиация, която той му осигуряваше…
Кихльо изсъска, завладян от уплаха.
Хеймат откъсна влюбен поглед от Онико и втренчи очи в него:
— На теб пък какво ти става?
Но Кихльо не отговори. Сега вече знаеше причината за странната си отпадналост.
Не долавяше никакви сигнали от пашкула!
Хичиянците могат да живеят много дни, дори месец, без постоянния приток на микровълново лъчение от техните пашкули. Това никога не е било проблем на техните родни светове, където околната среда осигурява постоянен поток от микровълни, както хората се нуждаят от слънчевите лъчи, а рибата — от водата. Но само след час или два без радиация липсата й започваше да се усеща. А сега периодът бе много по-дълъг, защото микровълновото излъчване бе преустановено заедно със спирането на тока. Кихльо вече изпитваше на гърба си пагубните му ефекти. С кое от човешките усещания да го сравни? С жаждата? С изтощението? Сигурно така изглежда някой, който се е изгубил в пустинята…
Колко ли още щеше да издържи?
Не след дълго плиткодънната лодка се люшна над пяната на рифа, който затваряше входа на лагуната и продължи все така уверено сред вълните на прибоя.
Вълните не бяха големи, нито страшни, страшна бе мисълта, че се намират в Тихия океан. И че тези вълни идват от много далеч, от повече от пет хиляди километра.
Онико първа не издържа на люшкането, вкопчи се в перилата на борда и повърна задъхано. След кратка и мъчителна вътрешна борба Кихльо последва примера й. Не страдаше заради вестибуларния си апарат — който със сигурност бе устроен далеч по-опростено, отколкото човешкия — но поклащането, умората и страхът, както и неимоверното изтощение на организма му го караха да се чувства ужасно зле.
Хеймат ги гледаше усмихнато от носа на лодката.
— Ах, бедничките дечица! — подметна той. — Обещавам ви веднага след като слезем на брега, да ви накарам да забравите това неприятно пътуване. Лично ще се погрижа!
— Бю, тя е само едно уплашено момиче — изръмжа Базингстоук. — Карай така, Онико — добави той, — ще ти олекне. Когато бях малко момче — продължи, загледан със замечтан поглед в хоризонта — на острова ни застигаха такива бури, каквито не сте и сънували. И въпреки това трябваше да излизаме за риба, защото иначе нямаше какво да ядем. Бяхме много бедни, баща ми беше стар човек — не на години, а защото бе дишал твърде много отровни газове. Петролни изпарения. Та в лодките ни ставаше много по-добре, отколкото на сушата…
Кихльо опря чело в хладния борд от фибростъкло и усети как главата му се смъква надолу. Не пускаше ръката на Онико. Знаеше, че трябва да измисли някакъв план, но беше толкова трудно!
— А във водата — продължаваше разказа си Базингстоук — имаше такива големи акули, големи и свирепи, също като тези тук, в Тихия океан…
Акули? Кихльо неволно стисна ръката на Онико. Още една отвратителна черта на планетата на човеците, за която бе слушал само разкази. Той отвори подпухналите си очи и ги втренчи в черната вода, но разбира се, наоколо не се виждаше нищо.
— Петдесет години безпощадно изсмукваха нефтените кладенци — продължаваше монолога си Базингстоук, — унищожавайки атмосферата на прекрасния ни остров. Разправяха, че нефтът им бил нужен, за да получават протеин и че тъй щели да се преборят с глада. Ама ние въпреки това пак си гладувахме. Ей това ме накара да хвана пътя на борбата, дето нямаше никаква справедливост…