— Но, разбира се, скъпа моя — отвърнах, като същевременно се чудех как да постъпя. Сведенията за Базингстоук и Хеймат не бяха никак успокояващи, дори ако забравим широко известната перверзна привързаност на генерала към малки момичета. — Първото, което трябва да поискаме от Службата, е незабавно да изолират къщата. В никакъв случай не бива да допускаме попадането на Враговете в гигабитовото пространство.
— Имали са достатъчно време, за да се прехвърлят — посочи Алберт.
— Но вероятно още не са. Може би не могат да напускат пашкулите или смятат, че не е необходимо? — Поклатих глава. — Алберт, проблемът ти е, че си програма и не знаеш как разсъждават съществата от природата. Ако бях един от Враговете, сигурно щях да си потърся скрито местенце, откъдето да наблюдавам всичко.
Алберт въздъхна и завъртя очи към тавана.
— Какво можеш да знаеш ти за природата на едно енергийно същество?
— Хубаво де, и да греша, нищо няма да загубим. Важното е първо да им отрежем пътя.
— Ох — въздъхна той. — Вече информирах Службата. От няколко хиляди милисекунди целият бряг и районът наоколо са напълно изолирани.
— Е, тогава ще им се обадя.
Но първо трябваше да се свържа със Службата и да ги убедя, че аз съм най-подходящата личност за преговори с терористите.
— Добре — склони накрая двойникът на Касата. — Съгласен съм. Все някой трябва да го направи, но защо да си точно ти, Бродхед? Ти си цивилен.
Не издържах и се развиках:
— Слушай какво, глупако…
Но Алберт ме спря с ръка.
— Генерал Касата, ситуацията в къщата лесно може да излезе от контрол. Не можем да чакаме, докато там пристигне телесен и поеме преговорите.
— Разбира се, че не можем да чакаме, но това не означава, че човекът, който ни е нужен, е Бродхед.
— Така ли? — учуди се Алберт. — Кой тогава? Все трябва да е някой запознат с обстановката. Някой от присъстващите, не смятате ли?
— Не е задължително — инатеше се Касата, но Алберт не беше от тези, които се предават лесно.
— Аз пък мисля, че е задължително. Защото сега всяка секунда е ценна. Въпросът, както разбирам, опира до конкретната кандидатура. Моята отпада, защото съм програма.
— Аз също не искам! — намеси се Еси.
— А вие, генерале — продължи невъзмутимо Алберт, — просто не сте достатъчно подготвен за подобна задача. Следователно, боя се, че остава само Робинет.
Боял се, видите ли!
Касата се предаде.
— Но да не участва лично — разпореди се той. — Нека е нещо, което можем да прежалим. И без повече възражения!
Така че не точно „аз“ се усмихвах на терористите и децата, а моят двойник, с който поддържах тесен и постоянно следен от Службата контакт. Нямахме друг избор, защото иначе не беше възможно да узнаем какво става там.
И тъй, стигнахме до мига, когато се облещих от екрана на пиезовизора на двете стари чудовища и произнесох — по-скоро, направи го моят двойник:
— Генерал Хеймат, господин Базингстоук, отново сте разкрити. Не предприемайте нищо, заради което може да съжалявате. Ще ви пуснем на свобода — стига да се съгласите да ни съдействате — при определени обстоятелства. Да започнем с това, че трябва незабавно да развържете децата.
Същевременно се оплаквах на Еси:
— Но това отнема толкова време!
— Няма друг начин, скъпи Робин — успокояваше ме тя, а Алберт както винаги добави:
— Отваряй си очите. Хеймат е известен с непреклонното си поведение и е склонен към насилие, а Базингстоук е прочут хитрец. Следи ги внимателно.
— Нима имам друг избор? — въздъхнах. Те бяха телесни, а аз бях „аз“. Докато двойникът ми произнасяше необичайно дългата си реч (шест хиляди милисекунди, представяте ли си!) — аз наблюдавах присъстващите и се запознавах с обстановката. И всичко това отнемаше цели епохи. Виждате ли, пиезовизионният канал е предназначен за телесни, никой не е смятал, че ще бъде използван от съхранени като мен. Можех да проследявам с поглед лъча, който очертава картината върху кинескопа, в очакване да я зърна в нейната цялост, преди да започне изрисуването на следващата. Със звука беше същото. Честотата на човешкия говор, да речем на звука „а“, е около 440 херца. В резултат това, което чувах беше тик… тик… тик… от звуци с интервали от по няколко милисекунди между тях. Налагаше се да запомням амплитудата на всеки звук и дължината па интервалите, да ги идентифицирам като честоти и да ги подреждам в звукови спектрограми, след това да ги превръщам в гласни и съгласни и накрая да сглобявам думите. Каква невероятно досадна задача. Бога ми!
И на всичко отгоре трябваше да бързам! Никой не можеше да предположи какво ще предприемат в следващия миг Враговете, при това трябваше да се съобразявам и с двамата терористи. Невменяемият старчок Хеймат, който два пъти бе правил опит да ме убие. Много ми се щеше да го попитам защо ми има зъб. Ами децата? Искаше ми се да ги махна оттам, да сложа край на мъките, на които без никакво съмнение бяха подложени.