— А, не! — завъртя глава Хеймат, — Ние избираме планетата! И да не забравите за парите!
— Аз ще ви осигуря парите. По милион на всеки, с тях можете да си накупите предостатъчно програми, които да ви правят компания. Помислете добре, момчета. Знаете, че не можем да ви оставим на свобода сред обикновените хора. Току-виж пак започнете да убивате. — Видях, че Хеймат присвива очи, доловил някакъв шум от съседната стая, и заговорих по-припряно: — Нямате друг избор, защото ако започнете да се инатите, накрая ще свършите в гроба. Вижте какво имам за вас — рекох аз и показах на екрана няколко образци на орбитални лъчеви оръжия.
Погледнаха ги. Отне им секунда или две, за да огледат примамливо въртящите се изображения (но повече от хиляда милисекунди!) и това ми бе достатъчно. Защото Алберт бе открил по моя поръка още нещо, което се намираше в онази къща. Вратата се отвори и вътре влезе механичният помощник. Излишно е да уточнявам, че механичният прислужник не е снабден с оръжия. Той може да чисти и да лъска неуморно, да извършва дребни поправки, дори да мие прозорците и да изхвърля боклука, но не умее да убива. В замяна на това притежава пулверизатори, които могат да впръскват дезинфектант в пукнатините, и помпи, които усилват допълнително налягането на пулверизатора, а когато вместо дезинфектант, във фунията бъдат поставени метални остриета (както му бях наредил), той е в състояние да ги изстрелва с доста завидна точност и сила по набелязаната цел.
Не ги убих, във всеки случай не и завинаги. Но преди още да се огледат, от гърлото на Хеймат стърчеше нож, друг се подаваше от сърцето на Базингстоук и двамата вече не представляваха заплаха за децата, а само досадна задача за лаборантите, на които предстоеше да преточат остатъците от умовете им за съхранение в затворническата база данни.
— Питам се, защо не го направихме по-рано? — обърнах се аз към Алберт. — Все си мисля, че като съхранени няма да са по-малка опасност.
— С какво толкова могат да те заплашат? Но сега по-добре да се погрижим за децата.
— Децата! — провикна се Касата. — Там има Врагове! За Тях трябва да се погрижим!
Не беше необходимо да ми го напомня. И без това бях изплашен до смърт. За щастие механичният помощник разполагаше с достатъчно сечива, за да освободи хлапетата. Първо го насочих към Онико, после към Кихльо и Харолд и през цялото време им говорех успокояващо. — Всичко е наред, деца, но има още нещо, което е много важно. Сега… искам да си свалите пашкулите — без възражения и излишни въпроси, защото това не търпи отлагане. Направете го, и то веднага!
Те бяха добри деца. Не им беше никак лесно, особено за Онико, която очевидно бе на ръба на силите си. Кихльо също — хичиянците са привикнали към своите пашкули почти колкото хората с носовете си. Въпреки това направиха каквото поисках, без нито думичка на протест или сянка на съмнение. Но колко ми струваше всяка от безчислените милисекунди, докато очаквах да завършат! Защото предстоеше следващата стъпка, а от нея се боях най-много!
Но нямаше друг избор.
— Сега искам да поставите пашкулите до комуникатора и да ги включите във входа за обмен на информация.
Поредното затруднение, защото изходите на пашкулите не са предвидени за подобна употреба, но Алберт вече разполагаше с няколко полезни съвета за техническото изпълнение. Кихльо откри един подходящ адаптер, Харолд също изрови нещо от едно чекмедже с резервни части, накрая помогна и механичният прислужник.
А през цялото това време аз отброявах оставащите ми милисекунди до онзи ужасяващ, единствен, неповторим момент в който щях да се изправя лице в лице — макар и в преносния смисъл, защото нямах истинско лице, нито смятах, че Враговете имат — със съществата, нарушили спокойствието в една иначе толкова миролюбива вселена.
Накрая Онико свърза изхода на нейния пашкул с входа на комуникатора и се започна.
Неъзможно е да ви опиша как точно изглеждат Враговете. Как да обрисувам с материални понятия нещо, което не съществува в материален вид? Не мога да ви кажа нито колко са големи, нито какъв е цветът или формата им, защото те не притежават подобни характеристики. Дори и да се деляха по пол, за мен това остана в тайна. Не бях съвсем сигурен дали въобще са двама. Допусках, че са, защото когато Онико свърза своя пашкул, в гигабитовото пространство се отчете нечие присъствие, а след включването на втория пашкул то сякаш се удвои.