Опитах се да общувам с тях.
Не беше лесно. Не знаех откъде да започна.
Например с въпрос:
„Кои сте вие?“
Не точно това, защото не използвах думи. Сигурно би прозвучало като едно протяжно хъммм?
Отговор не последва.
Опитах отново, този път с образи. Извиках очертанията на кугелблица, увиснал в междугалактическото пространство.
Никаква реакция.
Показах картината на Колелото и го поставих в рамката на кугелблица. Изтрих я и я смених с лицата на Онико, Кихльо, с техните пашкули.
После пак моето протяжно „хъм-м“?
Никакъв отговор. Нищо, Само увереността, че някой (или нещо) споделя с мен пространството, в което се намирах…
Не! Имаше отговор! Защото бях показал пашкулите такива, каквито са: непрозрачни, със заострени метални върхове. А в моята картина те сияеха. Сякаш излъчваха.
Макар вниманието ми да бе фокусирано върху моя двойник, съществуваше и друга част от съзнанието ми — само на секунда разстояние, на борда на „Истинска любов“, в компанията на Еси, Алберт и генерал Касата. Слушах разговора там, дори отговарях на някои въпроси, но все пак моето истинско „аз“ бе неизменно на няколко секунди зад двойника и по времето, когато Алберт извика рязко: „Виж, показват ти, че са в пашкулите!“, вече го знаех и сам.
Ето такъв бе техният първи отговор. Контактът бе установен.
Опитах друга рисунка. Помъчих се да им покажа цялата вселена — отвън, от място, което никога не е съществувало, защото просто е невъзможно да го има. Приличаше на гигантско сияещо яйце. Не знаех дали ще им говори нещо, но това бе най-доброто, на което можех да разчитам след скорошната лекция на Алберт. Увеличих яйцето и показах в близък план един участък от няколко хиляди галактики, елиптични и спираловидни, които се смесваха и удряха една в друга сред гигантски облаци от газове и прах.
Дали постъпвах правилно? Съмнението ме преяждаше постоянно.
Сетне се досетих. Показвах им нещата такива, каквито биха изглеждали през човешко око — в оптическите честоти на светлината. Грешно предположение! Откъде можех да зная дали Враговете имат очи? Дори и да разполагаха с подобни органи защо трябваше да ги ограничават в спектъра между виолетовото и червеното?
Побързах да добавя изображения на хало17 и газови облаци, които можеха да бъдат наблюдавани в инфрачервения и микровълновия спектър, а също и на облаци от микроелементи, които според нашите учени са били създадени от самите Врагове.
С други думи, разкрих пред тях цялата галерия от космически сцени, с които ме бе засипал Алберт по време на прословутата си лекция. Оставих им известно време, за да се насладят, сетне направих своя решителен ход.
Показах всичко в обратен ред. Точно както постъпи с мен Алберт.
Смалих картината. Галактиките се сближиха. Станаха по-компактни, изгубиха самостоятелните си структури.
Продължавах в същия дух. До катастрофални последствия. Смачках вселената така, че накрая се превърна в една-единствена точка светлина.
И тогава задействах новия Космически взрив и замразих цялата сцена в момента, когато всички възможности са отворени. След което опитах още веднъж с безсловесния си въпрос: хъммм?
И, разбира се, получих отговор.
Естествено, отговорът не беше с думи. В началото дори не приличаше на отговор. Не и в смисъла, в който го очаквах.
Истината е, че просто не знаех какво точно да очаквам.
Това, което получих, беше картина.
Изображение. На което бях аз самият. Ухилен — познатото ъгловато лице, леко променено, вероятно взето направо от екрана на пиезовизора, откъдето бях разговарял с Онико и Кихльо.
Нищо общо с реакцията, която очаквах на моя съдбоносен въпрос.
Вероятно, помислих си, това е, защото просто не съм успял да им го задам. Може би в картината на онова, което Враговете се опитваха да сторят — или което ние смятахме, че се опитват да сторят — липсваше нещо от съществено значение за техните очи. („Очи!“) Не знаех как да реша проблема. Всички ваши предположения за Враговете се основаваха на идеята, че като чисто енергийни същества, те намират настоящата вселена за далеч по-негостоприемно място, отколкото би им се искало и затова са се заели да набавят отнякъде достатъчно количество от „липсващата маса“, за да предизвикат свиването и обратно до онзи праисторически атом… от който да се взриви второ, трето или n-то Космическо яйце, докато най-сетне получат такава вселена, каквато им трябва. Реконструкция на вселената — „вселеноформиране“, ако перефразираме термина „тераформиране“, описващ начина, по който ние реконструираме планетите и системите.
17
Хало (от halos — кръг, диск) — светли ореоли във вид на кръгове, дъги, стълбове, които се наблюдават около или в близост до небесни тела. — Б.ред.