Това е същината на посланието, което исках да им предам, но не знаех как да го опиша с техните изразни средства.
Все пак изглежда бях успял.
Не зная колко дълго съм висял в пространството, вперил поглед в карикатуркото изображение на собственото си лице.
Трябва да е било доста. Дори според телесните стандарти, защото забелязах с крайчеца на окото си, че в стаята са се появили и други хора, и няколко машини. Когато откъснах за миг частица от вниманието си, за да попитам какво става Алберт и Еси, моят верен съветник отвърна успокояващо:
— Това е полицията, Робин, както и неколцина физици, които искат да се уверят, че изолацията продължава да действа, а също и лаборантите, дошли за съзнанията на Хеймат и Базингстоук. Не се безпокой, всичко върви според плана.
Вървяло според плана!
Да, и при мен също, защото картината се бе променила.
Отпърво не разпознах онова, което бе там — причудлива топка от зловещи пламъци, която се разтвори, за да покаже плътно сбити звезди и планети. Сетне гледната точка се прехвърли върху една от планетите, заселена от пръчковидни същества, в които не след дълго разпознах хичиянците. Тяхното скривалище в ядрото? Разбира се.
А картината вече се сменяше с друга. Сякаш гледах документален филм или разлиствах туристически справочник с название „Животът на хичиянците“. Показаха ми хичиянски кораби-планети, увиснали в близост до Шварцшилдовата сфера, хичиянски градове под техните прозрачни куполи, видях хичиянски заводи, произвеждащи хичиянски стоки, хичиянци, които раждат, остаряват или умират, разкриха ми много повече за хичиянците, отколкото бях узнал през целия си продължителен живот.
Вях изумен и невероятно, безнадеждно объркан. Нямах ни най-малка представа защо ми се показва всичко това, а картините не спираха да се менят.
Поредното пътешествие. Но този път не из страната на хичиянците.
Този път на ред бяхме ние.
Не зная, струваше ми се, че успях да зърна лицата на страшно много хора — някои от тях дори разпознах. Мярнах Онико, родена на онази забравена хичиянска станция, присъствах и на смъртта на нейните прародители. Видях как я спасяват, заедно с цялата й малобройна колония и как пристига на Колелото. Наблюдавах човешката раса, наброяваща стотици милиарди, разпръснати по всичките двайсет обитаеми светове, и зареяните в пространството кораби. Показаха ми дори малко от нашата история. Видях армии, космически флотилии, въоръжени с могъщи оръжия, и кораби, способни да разрушат цели светове. Видях градове, подложени на ужасяващи бомбардировки. Видях проспектор от Гейтуей в петместен кораб, който прерязва със сатанинска жестокост гърлата на другите четирима от екипажа. Видях моята мила жена Еси с тръбички в носа, устата и вените, да се бори за изтичащите капчици живот — точно такава, каквато я бях виждал в болницата.
Видях Базингстоук, по плувки и с водолазна маска, да се прокрадва през прозрачните води на тропическото море, за да прилепи пластичен експлозив към корпуса на туристически лайнер. Видях генерал Бюпре Хеймат да натиска копчето на детонатора, който взривява грамаден звездолет, и го видях отново да върши отвратителни неща с едно малко момиче — тъкмо щях да повърна, когато осъзнах, че момичето е само програма.
А картините продължаваха да се сипят като прииждаща река.
Докато накрая секнаха.
Вече нямаше нищо. Изчезнала бе дори стаята с Онико и останалите. Сякаш някой бе спуснал непроницаеми филтри пред всичките ми сетива.
Сега вече разбрах, че съм получил отговори на моите въпроси, само че не на онези, които зададох. Не ми казваха „какво“, а само „защо“.
Другият „аз“, на борда на „Истинска любов“, който наблюдаваше всичко това, също не можеше да види нищо.
Аз не виждах нищо.
После видях — всички картини изплуваха отново пред мен, разпръснати като конфети. Те танцуваха, смесваха се, хичиянците ставаха получовеци, хората заприличваха на хичиянци, мяркаха се ленивци и вуду-прасета и други същества, които не приличаха на нищо, което някога сме срещали из вселената… след това всичко започна да се разтваря в несекващ поток от многоцветни искри.
Дори аз.
Усещах, че се разтварям. Усещах как собствената ми личност се топи и чезне в небитието.
Не веднага осъзнах какво става.
— Умирам, за Бога! — извиках в пустото гигабитово пространство… Ето какво се случваше.
— Аз умрях! — изкрещях ужасено на Алберт и на моята скъпа Сгъваема Еси, на офицерите от Службата за наблюдение на Убийците, скупчени съчувствено около мен на борда на „Истинска любов“.