Почувствах на рамото си топлата (макар и само виртуална) ръка на Еси.
— Роби, тихо, миличък. Успокой се. Всичко е наред. Вече не си мъртъв. Не и тук.
— Браво, Робин, справи се великолепно! — похвали ме възторжено Касата. — Успя да разговаряш с тях! Сега можем да се върнем на Наблюдателното колело и да…
— Генерал Касата — прекъсна го вежливо Алберт, — моля ви, млъкнете. Робин, как се чувстваш? Вярно, в известен смисъл беше умрял. Във всеки случай твоят двойник изчезна, а може би заедно с него и Враговете. Мисля, че те те неутрализираха, Робин, макар това да им струваше собственото им съществуване. Съжалявам, че трябваше да преживееш подобна травма.
— Съжалявал бил! — продължавах да крещя аз. — Знаеш ли какво е да умреш? Да почувстваш, че изчезваш и че повече никога, ама съвсем никога, няма да те има?
Еси ме прегърна по-силно от обикновено, шепнейки успокояващи думи в ухото ми.
— Робин, но ти си тук, сред нас. Аз съм до теб. Онова там бе само твоят двойник, миличък. Чуваш ли?
Освободих се (макар и малко грубо, но това все пак бе виртуално движение) и поклатих глава.
— Лесно ти е да го кажеш. Никога не си го чувствала. А и искам да ви напомня, че не ми е за първи път. И друг път ми се е случвало и вече ми омръзна да умирам. Не желая никога повече да се повтаря, ясно ли е?
Млъкнах, забелязал странните изражения по лицата им.
— Ох… исках да кажа, че не бих постъпил така отново.
Дори самият аз не разбрах, какво всъщност имах предвид.
15. ПЛЪХОВЕТЕ ПЪРВИ НАПУСКАТ КОРАБА
Когато една съхранена в гигабитовото пространство личност преживее ужасен шок, тя не се нуждае от глътка алкохол, нито от място, където да легне, но понякога и тези симулации помагат.
— Робин, трябва да си починеш малко — каза Алберт.
— Гълъбче, остави на мен да се погрижа за това — намеси се Еси и след минутка наистина вече се чувствах по-добре. Лежах изтегнат в (метафоричен) хамак пред моя (виртуален) дом на брега на Тапаново море, а миличката Еси се бе надвесила над мен и тикаше (несъществуваща) чаша с коктейл в ръката ми. Ледена „Маргарита“ с малко сол по ръба на чашата, на вкус точно толкова добра, колкото ако бе истинска.
Бях в центъра на вниманието.
Еси приседна до хамака и погали косата ми нежно и загрижено. Алберт се бе подпрял на парапета, почесваше ухо с мундщука на лулата си и ме гледаше замислено. Не бях изненадан да видя генерал Хулио Касата, който се разхождаше напред-назад по гладко скосената трева, точно пред терасата, но спираше от време на време, за да хвърли разтревожен поглед към мен. Дори присъствието на Алисия Ло не ми се стори странно, но имаше още някой.
Хичиянец.
Не бях готов за изненади. Надигнах се и рекох:
— Какво става тук, по дяволите?
— О, Робин, не зная дали си спомняш Двойна връзка — побърза да каже Еси. Права беше. Нищо не помнех. — Той е главният хичиянски представител в Обединената служба. — Едва тогава в главата ми изплува някакъв смътен спомен. Вярно, че из Службата се навъртаха няколко хичиянци и един от тях действително бе от Древните предци, със същите хлътнали от възрастта очи като на този тук.
— Радвам се да ви срещна отново — произнесох любезно и същевременно гаврътнах последните остатъци от текилата. След това изругах отново: — Това пък какво е, по дяволите? — Но този път с различен тон, защото надзърнах отвъд пейзажа на симулираното Тапаново море, което ни обгръщаше с приятната си атмосфера, за да огледам кабината на „Истинска любов“. Където в действителност бяхме.
На екрана се виждаха само снежинки. Когато сведох поглед към външните датчици на кораба, установих, че сме в свръхсветлинен полет. Задният монитор показваше увисналия недалеч в пространството спътник на Службата. Всички пътувахме нанякъде, въпросът беше каква е крайната ни цел.
— Къде отиваме? — попитах.
Алберт се покашля.
— Случиха се някои неща, докато ти поддържаше връзка с твоя двойник.
— Не искахме да ти пречим да се съсредоточаваш — обясни Еси обезпокоено. — Извинявай за това. Но всичко е наред и както виждаш, ние сме на борда на „Истинска любов“.
— Не отговорихте на въпроса ми!
Тя плъзна меката си длан по бузата ми.
— Летим към източника — произнесе шепнешком. — Към кугелблица. Родния дом на Враговете. Трябва да сме там час по-скоро.
Отпуснах се и позволих да се появи отново успокояващата действителност на къщата край брега на Тапаново море. Еси ми подаде още една „Маргарита“ и аз я поех с почти машинално движение. Опитвах се да възстановя събитията…