Значи, напуснали сме Службата…
Тогава си спомних за спътника зад нас и за още нещо, което липсваше.
— Няма ги военните кораби! — извиках на глас.
— Точно така — кимна Алберт. — Защото са пред нас.
— Ние ги следваме. Въпреки заповедите — добави навъсено Хулио Касата.
— Никой не може да ни заповядва! — сопна му се Еси.
— На мен могат — възропта Касата. — А вие ме карате да не се подчинявам. В края на краищата флотът е потеглил на военна операция.
— Военна операция! — Ококорих се. Не вярвах на ушите си.
Той сви безпомощно рамене.
— Но това е безумие! Лудост!
Той сви повторно рамене.
— Но… аз не съм готов за продължително пътуване точно сега!
Еси се наведе и ме целуна.
— Миличък Робин, нямаме друг избор, не разбираш ли? Не можем да оставим флотата да си прави каквото иска. Кой знае каква идиотщина могат да измислят?
— Но… но на Сбръчканата скала…
— На Сбръчканата скала няма нищо, което да те интересува повече. В края на краищата, тържеството там приключи. Всички се сбогуваха.
16. ДЪЛГОТО ПЪТУВАНЕ
През цялото време, докато съм се занимавал с децата и с техните похитители, телесните са имали предостатъчно време за действие. И не са стояли със скръстени ръце.
Телесните, които управляват Обединената служба, решили, че засега няма пряка заплаха за Земята и пратили целия военен флот към Наблюдателното колело. Телесният Касата дори не си направил труда да унищожи съхранения Касата, чиято програма продължавала да пребивава на „Истинска любов“ заедно с тази на Алисия Ло, Алберт пък настоял да вземат на борда и „молитвеното ветрило“ с хичиянския Древен, Двойна връзка. Но това не бе единственият товар, който бе качил на борда. Когато се досетих за основанията му, можех само да му бъда благодарен.
Можете да си представите състоянието на Касата-двойника. Все още жив, при това никой не можеше да го докосне, докато „Истинска любов“ е в полет, просто защото няма кой да го стори. Седмици и седмици пътуване, които за двойника Касата се равняват на десетилетия безгрижен живот!
Ето какво го чакаше Хулио Касата.
Но не и мен.
Първото, което трябваше да направя, бе да се отърва от ужасните сътресения от срещата с Враговете, които все още измъчваха ума ми, също както и от шока, че бях присъствал за втори път на собствената си смърт. Едно от многото предимства на това да си съхранена личност е, че имаш възможност да режисираш част от собствената си програма. Ако нещо те измъчва, можеш да го изолираш, все едно, че го прибираш в някое чекмедже с надпис „Внимание. Да не се отваря, освен при крайна необходимост“. И после да си живееш щастливо. Подобно на много други предимства обаче и това носи някои неприятни последствия.
Зная го от опит, защото съм пробвал и друг път. Много, много отдавна — да речем преди десет на единайсета степен милиона милисекунди — се чувствах ужасно зле. Току-що бях умрял, или по-точно издъхнала бе моята телесна обвивка, Алберт и Еси тъкмо ме бяха „изсипали“ в базата данни. Истински шок. Но имаше още. Бях срещнал Клара, жената, която обичах, преди да се влюбя в жената, която стана моя съпруга, и за известно време двете изпълваха емоционалния ми живот, а на всичко отгоре не ми даваше покой мисълта, че аз съм убиецът на Джел-Клара Моинлин. Ах, да не забравяме, че тогава срещнах и моя първи хичиянец.
Съберете всичко това и ще получите убийствен психологически коктейл.
За да ми помогнат да преживея по-леко сътресенията, тогава Алберт и Еси реконструираха програмата, изолирайки спомените, свързани с Клара, и чувството ми за вина, което ми бе струвало дълги години на срещи с психоаналитици. След това ги запечатаха в един-единствен файл и ми го връчиха, като ме предупредиха, че мога да го отворя само когато се почувствам достатъчно силен.
Не мислех, че някога ще е възможно, но въпреки това след известно време го сторих.
Виждате ли, начинът по който си спомняте различни неща, е асоциативен. Та при мен част от тези асоциации са били изтрити. Помня, че се е случило още нещо, но не мога да си спомня точно какво. Най-много да кажа: „Брей, тогава здравата бях разтърсен, защото…“
И тук ще трябва да спра.
Което, ако питате мен, е по-лошо, отколкото случката да е винаги пред очите ви, защото тогава поне знаете какво ви гризе. За да можете да си представите по-точно как се чувствах след онази история на Мороа, ще ви призная само, че за известно време доста сериозно обмислях идеята Еси да постави спомените ми под ключ.
Но се отказах.
Колкото и да ме плашеха, трябваше да живея с тях.