Отново и отново преживявах онзи мълчалив разговор — среща на умове от различни раси, и колкото повече мислех за това, толкова по-голям бе страхът, който изпитвах. Аз, малкият Робинет Бродхед, се бях озовал в непосредствена „близост“ до същества, създания, чудовища дори, както биха ги нарекли някои, които се бяха захванали да преустройват цялата вселена по техен вкус. Какво търсеше едно беззащитно, безпомощно хлапе като мен в компанията на подобни сръхмогъщи сили?
За Алберт случилото се бе само повод за нова академични заключения.
— Нашата галактика е като троянски кон, Робин — обясняваше той нафукано като опитен лектор пред аудитория. — Струва ми се, сега е моментът да си дадем сметка, че тези така наречени „фалшиви тревоги“ на Колелото никак не са били фалшиви и че при всяка от тях вероятно са прониквали неколцина от Враговете, за да слухтят наоколо и да докладват за наученото обратно в кугелблица. Или, както се казва в една стара поговорка, сме пуснали котка сред гълъбите. Не бих се изненадал — приключи тържествено той, — ако имаме подобно присъствие и тук, на борда на „Истинска любов“.
Подскочих. Ей това вече беше прекалено. Огледах се подплашено, но Еси побърза да сложи ръка на рамото ми.
— О, Робин, нима наистина смяташ, че можеш да ги видиш?
— Не очаквах да ги „видя“. Питам се, къде могат да се скрият?
— Ами, да се поставим на тяхно място — предложи Алберт. — Къде бих се скрил, ако реша да пътувам инкогнито на борда на нашия кораб? Разполагаме с доста солидна база данни. Хиляди файлове, които не могат да бъдат отворени. Всеки един от тях може да скрие неколцина „пътници без билет“. Сещам се например за онази програма за проникване в черни дупки или за програмите за превеждане от полски или от хичиянски, но това са само предположения. Склонен съм да вярвам, че „онези“ не са били унищожени на Таити само защото ти… — той спря и се покашля многозначително.
— Продължавай — рекох аз. — Не бива да се безпокоиш, задето ще ми напомниш, че съм умирал. И без това няма начин да го забравя.
— Във всеки случай не разполагаме с никакви доказателства дали някой от тях не ни наблюдава и в този момент.
— Да претърсим кораба! — предложи кресливо генерал Касата, който от известно време подслушваше разговора ни. — Госпожо Бродхед, повечето от програмите са ваше дело, нали? Чудесно! Значи вие ще ни кажете какво да правим и…
— Момент, генерале — прекъсна го Еси, без да откъсва поглед от Алберт. — Ако не се лъжа, тази хитроумна програмка още не е приключила с онова, което иска да ни каже.
— Благодаря, госпожо Бродхед — засмя се Алберт и се поклони театрално. — Щях само да добавя още нещо в същия дух, а именно, че „кучето още не е излаяло“.
Не можах да се сдържа и се изкикотих.
— О, Алберт, направо ще ме умориш от смях с твоите глуповати литературни сравнения. Какво, да не се правиш на Шерлок Холмс? Намекваш всъщност, че нещо се е случило и то е важно, така ли? И кое е това нещо?
— Ами просто, че всички ние все още сме тук, Робин.
Смехът ми секна. Не бях сигурен, че го разбирам или се боях, че започвам да се досещам за какво намеква.
— С което искам да кажа — продължи той, вече спечелил вниманието на своята аудитория, — че макар по наши предположения Враговете да са имали възможност да скиторят нагоре-надолу из галактиката и да унищожат някоя от познатите ни цивилизации, както са го правили в миналото, все пак този път са се въздържали от подобни действия.
— Продължавай! — подканих го нетърпеливо, като видях, че се готви за поредната си театрална пауза.
— Робин, мисля, че заключението се разбира от само себе си.
— Може би още не е дошъл моментът да унищожават — опитах се да обясня аз, въпреки че подобна мисъл ме караше да треперя.
— Да, възможно е — кимна той и всмукна бавно от лулата си.
— Тогава, за Бога — извиках аз, — защо имаш толкова самодоволен вид?
— Робин, зная, че всичко това те притеснява, но защо не се опиташ да разсъждаваш логично? Ако наистина те притежават силата да ни изметат от лицето на света, както вече са го правили с други раси, нима има начин да ги спрем? Не, няма. Но самият факт, че досега не са го направили води до едно друго предположение.
— И то е?
— Че са променили намеренията си. Вероятно в някакъв момент от бъдещето ние ще бъдем в състояние да предприемем действия, за които още не се досещаме. А дотогава можем да забравим страховете и да се наслаждаваме на живота, нали, госпожо Бродхед?
— Я почакай малко! — викнах му аз. — За какви бъдещи действия говориш? И защо въобще летим към кугелблица? Да не смяташ, че някой от нас ще се съгласи да влезе в него и да разговаря с тези…