— Настанихте ме в стая 204.
— Да…
— Мисля, че в стаята ми има някой.
— Госпожо Колсън, не виждам как…
— Искам да дойдете тук и сам да отворите вратата.
— И да има някой, сигурно е камериерката…
— Мисля, че е мъж.
— Не, не. Не е възможно…
— Елате и отворете вратата. Или трябва да повикам полицията?
— Не, моля ви, сигурен съм, че… Добре, идвам.
— Благодаря.
Той превключи на другата линия, бързо каза нещо, после излезе от фоайето и хукна към стаите отзад.
Алекс изскочи от колата и пресече на бегом улицата към мотела. Влезе бързо във фоайето, мина зад рецепцията, взе пушката и излезе. Беше ремингтън с рязана цев, дванайсети калибър. Не би избрала точно такова оръжие, но засега щеше да свърши работа. По-късно щеше да купи и муниции.
Качи се в колата.
— За какво ти е тая пушка? — попита Джейми.
— За всеки случай — каза тя и потегли. Зави по Камино Реал. В огледалото за задно виждане видя младежът да се връща. Изглеждаше озадачен.
— Искам да гледам телевизия — каза Джейми.
— Няма да е тази вечер. Тази вечер е за приключения.
— Какви приключения?
— Ще видиш.
Подкара на изток, далеч от светлините, към мрака на планината.
71.
Стан Милграм тънеше в безкраен мрак. Пътят напред беше тясна ивица светлина, но нито отляво, нито отдясно се виждаше какъвто и да било признак на живот, само тъмен като в оог пустинен пейзаж. На север едва различаваше билото на планината, като неясна линия от черно върху черно. Нищо друго обаче — нито светлини, нито градчета, нито къщи, нищо.
И така — вече час.
Къде беше попаднал, за Бога?
Откъм задната седалка птицата нададе пронизителен писък. Стан подскочи — направо го заболяха тъпанчетата. „Ако някога решите да пътувате на запад — помисли си той, за нищо на света не качвайте папагал на задната седалка“. Още преди часове беше метнал кърпа върху клетката, но и тя вече не спираше голямата уста на папагала. От Сейнт Луис надолу през Мисури, оттам към Галъп, Ню Мексико. През цялото време проклетата птица не млъкна. Стан се настани в един мотел в Галъп, но малко след полунощ папагалът започна да надава пронизителни писъци.
Не му оставаше друго, освен да се махне от мотела — останалите гости вдигнаха врява до небето — и да поеме отново на път. Когато потеглиха, птицата млъкна. Стан отби от пътя да дремне за няколко часа през деня, а по-късно, когато спряха във Флагстаф, Аризона, птицата пак започна да пищи. Разпищя се още преди Стан да е влязъл в мотела.
Продължи да шофира. Уинона, Кингмън, Барстоу, на път към Сан Бернардино — леля му го наричаше „Сан Берду“ — с единствената мисъл, че пътуването скоро ще свърши. Молеше се да свърши, преди да е убил проклетата птица.
Но умората се беше натрупала и след като кара почти без почивка повече от три хиляди километра, Стан започва губи ориентация. Или беше пропуснал отбивката за Сан Берду, или… или и сам не знаеше.
Така или иначе, беше се изгубил.
А птицата пищеше ли, пищеше.
— Сърцето ти кърви, и тялото трепти, целувка само болката ще облекчи…
Стан отби, слезе от колата и отвори задната врата. Махна кърпата от клетката.
— Жерар. Защо правиш така?
— Сънят ти бяга, гладът те стяга…
— Жерар, престани. Защо?
— Страх ме е.
— Защо?
— Защото сме много далеч от дома. — Птицата примигна и погледна към тъмнината навън. — Сега пък в кой кръг на ада попаднахме?
— В пустинята сме.
— Много е студено.
— Нощем в пустинята става студено.
— Защо сме тук?
— Водя те в новия ти дом. — Стан се загледа в птицата. — Ако не те покрия пак с кърпата, ще кротуваш ли?
— Да.
— Изобщо няма да се обаждаш?
— Да.
— Обещаваш ли?
— Да.
— Добре. Имам нужда от тишина, за да разбера къде сме.
— Не знам защо така те обичам, след всичко, което…
— Опитай се да ми помогнеш, Жерар. Моля те. — Стан заобиколи колата и седна зад волана. Подкара. Птицата мълчеше. Километрите летяха един подир друг. После видя табела, която съобщаваше, че се намират на пет километра някакво градче — Ърп.
— Добре сте ни дошли в тъпото градче — каза Жерар.
Стан въздъхна.
Колата летеше в нощта.
— Приличаш на един човек — каза Жерар.
— Обеща нещо — каза Стан.