Диел разказваше ли, разказваше с монотонния си глас. Как най-напред се усъмнил, когато й звъннал от Лас Вегас. Как открил бланките със сметки от хотела, където тя ходела всяка сряда. Как изчакал във фоайето и я видял да си взима стая с един местен учител по тенис. Все същата калифорнийска история. Бари я беше чувал поне сто пъти. Не знаеха ли тези хора, че са ходещи клишета? Вбесен съпруг хваща жена си с учителя по тенис. Дори в „Отчаяни съпруги“ не биха използвали нещо толкова блудкаво.
Бари се отказа от опитите си да слуша внимателно. Тази сутрин имаше други неща на главата. Беше изгубил делото „Киркорович“ и сега целият град говореше за това. Само защото ДНК тестовете бяха показали, че бебето не е от милиардера. Не стига това, ами съдът отказа да му бъде заплатена таксата, макар Бари да я беше свалил до нищожните 1.4 милиона долара. Съдията му присъди само четвърт от сумата. И сега всички проклети адвокати в града злорадстваха, защото до един мразеха Бари Синдлър. Чул беше, че „Л.А. Магазин“ подготвя обширен репортаж за делото — със сигурност щяха да го представят в лоша светлина. Не че му пукаше какво ще напишат в тъпото списание. Колкото повече го обрисуваха като безпринципен и безпардонен гадняр, толкова повече клиенти се стичаха при него. Защото стигнеше ли се до развод, хората хукваха да търсят най-безпардонния гадняр в града. На опашка се редяха. А Бари Синдлър без съмнение беше най-безпардонният, безскрупулен, жаден за публичност, самовлюбен и пробивен адвокат по разводите в Южна Калифорния. И се гордееше с това!
Не, тези неща Бари не го притесняваха. Не се притесняваше дори за къщата, която строеше в Монтана за Денис и двете й отвратителни деца. Не се притесняваше и за ремонта на къщата им в Холмби Хилс, макар че само кухнята вече му струваше петстотин хилядарки, а Денис продължаваше да променя плановете си. Денис беше вманиачена на тема ремонти, нещо като сериен престъпник. Това нейното си беше патология.
Не, не, не. Бари Синдлър се тревожеше само за едно — за наема. Държеше един етаж в офис сграда на Уилшир и Доу-ъни, имаше екип от двайсет и трима адвокати, които не ставаха за нищо, но клиентите се впечатляваха от гледката на многото бюра с гарнитура от адвокати. А и се справяха що-годе с незначителните подробности като снемане на показания и завеждане на молби за отлагане — неща, с които той не искаше да си губи времето. Бари знаеше, че съдебните дела са война на изтощение, особено делата за попечителство. Номерът беше да вдигнеш максимално цената и да проточиш максимално делото, защото по този начин заработваш възможно най-големите такси, а на съпрузите рано или късно им писва от безкрайните отлагания, подновявания и естествено от растящите в аритметична прогресия разходи. Дори и на най-богатите накрая им писваше.
Като цяло съпрузите — мъжете — бяха разумни хора. Искаха да продължат живота си, да си купят нова къща, в която да заживеят с новата си приятелка, изобщо искаха една хубава свирка. Искаха споровете за попечителство да се Съпругите обаче обикновено искаха отмъщение и затова Бари имаше грижата нещата да не се уредят и така година след година, докато съпрузите не поддадяха. Милионери, милиардери, разни тъпи знаменитости — нямаше значение. Накрая всички поддаваха. Уж подобна стратегия не се отразявала добре на децата. Ами, майната им на децата. Ако на клиентите му им пукаше за децата, изобщо нямаше да се развеждат, нали така. Щяха да си стоят женени и нещастни като всички останали, защото…
Техничарчето беше казало нещо, което рязко му привлече вниманието.
— Извинете — каза Бари Синдлър. — Ще ви помоля да повторите последното, господин Диел.
— Казах, че искам жена ми да бъде проверена.
— Мога да ви уверя, че това ще стане. Ще пуснем детектив по следите й, ще установим колко пие, дали взима наркотици, дали не се прибира по цяла нощ, дали поддържа лес-бийски отношения и така нататък. Стандартната процедура.
— Не, не — каза Диел. — Искам да бъде проверена генетично. Тествана.
— За какво?
— За всичко — каза той.
— Аха — измрънка Бари и закима мъдро. Този пък за какво говореше, по дяволите? Генетично изследване? В дело за попечителство? Погледна книжата пред себе си и визит-ката. „Д-р Ричард — Рик — Диел“. Намръщи се недоволно. Само тъпанарите изписваха и умалителното си име на визитните. Във визитната се казваше, че Диел е главен изпълнителен директор на „Биоджен Рисърч Инкорпорейтид“, някаква компания с регистрация в Уествю Вилидж.