— Казвай, Алекс. И дано да не е някоя глупост.
— Добре. Вече двайсет и четири часа ме преследва ловец на глави, огромен здравеняк, прилича на ходеща планина, преследва мен и сина ми с надеждата да ни забие игли за биопсия и да ни вземе клетките.
— Много смешно. Казвай какво има.
— Не се шегувам, Боб. Гони ни ловец на глави.
— Просто така?
— Не. Мисля, че е свързано с „Биоджен“.
— Говори се, че си имат неприятности — каза Боб. — Значи се опитват да ви вземат клетки? Вероятно нямат това право.
— „Вероятно“ не ме устройва, Боб.
— Знаеш, че законът е неясен.
— Виж — каза тя, — осемгодишното ми дете е с мен и онези се опитват да го вкарат в линейка и да забият дебела игла в черния му дроб. Не искам да чувам какво било неясно. — Искам да чуя от теб, че ще ги спреш.
— Ще се опитаме, естествено — каза той. — Това е свързано със случая на баща ти, нали?
— Да.
— Говори ли с него?
— Не си вдига телефона.
— Обади ли се в полицията?
— Има заповед за задържането ми. В Окснард. За днес е насрочено изслушване в тамошния съд. Искам някой да се яви вместо мен, някой, който си разбира от работата.
— Ще пратя Денис.
— Казах някой, който си разбира от работата.
— Денис е добър.
— Денис е добър, когато има един месец да се подготви. Изслушването е днес, Боб.
— Добре де, кого искаш тогава?
— Искам теб — каза тя.
— Оле Боже! Окснард? Много е далече… Не знам дали…
— На задната седалка имам пушка с рязана цев, Боб. Изобщо не ме интересува дали ти се шофира до Окснард, или не.
— Добре де, добре, по-спокойно — каза той. — Ще гледам да уредя нещо.
— Ще отидеш ли?
— Да, ще отида. Някакви подробности ще ми кажеш ли? За какво е цялата тази история?
— Ще намериш всичко в досието по случая Бърнет. Предполагам, че са се позовали на суверенното право за отчуждаване, може да ме обвиняват и в присвояване.
— Присвоила си собствените си клетки?
— Те твърдят, че са тяхна собственост.
— Как може твоите клетки да са тяхна собственост? Съдът им присъди собственост върху клетките на баща ти. А, да, ясно. Същите клетки. Но това са глупости, Алекс.
— Кажи го на съдията.
— Не могат да нарушат целостта на твоето тяло или я на тялото на сина ти само защото…
— Запази го за съдията — прекъсна го тя. — Ще ти се обадя по-късно да ми кажеш какво е станало.
И прекъсна.
Погледна Джейми. Той още спеше, кротко като ангелче. Ако Кох се добереше до Окснард към десет-единайсет, може и да уредеше спешно изслушване за следобеда. Нямаше смисъл да му се обажда преди четири часа. Дотогава оставаше много време.
Продължи по шосето към Ла Хола.
82.
„Само това ни трябва сега — мислеше Хенри Кендал. — Гости!“ Гледаше невярващо как Лин прегръща топло Алекс Бърнет, а после и синчето й, Джейми. Алекс и Джейми току-що се бяха появили, без да се обадят предварително. Жените приказваха развълнувано една през друга, размахваха ръце и изобщо бяха адски щастливи да се видят. Тръгнаха към кухнята да нахранят хлапето на Алекс. Междувременно неговият Джейми и Дейв играеха на плейстейшъна. Нещо с коли. Откъм хола долитаха звуци на стържещ метал и свистящи гуми.
Хенри Кендал се затвори в спалнята да премисли нещата на спокойствие. Преди малко се беше върнал от полицейското управление, където беше изгледал вчерашния запис от охранителната камера в училищния двор. Качеството на образа не беше много добро — и слава Богу, — защото гледката как оня Били рита и бие сина му толкова го разстрои, че той едва издържа до края на записа. На няколко пъти отклонява поглед. А и другите хлапета, скейтърите, на всичките мястото им беше в затвора. Най-малкото трябваше да ги изключат от училището.
Но Хенри знаеше, че това няма да е краят. Винаги ставаше така. В последно време хората се съдеха наляво и надясно и родителите на изключените със сигурност щяха да заведат дело срещу училището. Срещу семейството на Хенри също, срещу Джейми и Дейв. И по време на делата със сигурност щеше да излезе наяве, че няма такова нещо като синдром на Гандалф — Крики или както там го беше кръстила Лин. Със сигурност щеше да излезе наяве, че Дейв всъщност е трансгенетично шимпанзе.
И тогава какво? Медиен цирк, надхвърлящ и най-разюзданото въображение. Репортерски палатков лагер пред къщата им. Седмици наред. Щяха да ги дебнат и да ги следват по петите, където и да отидеше някой от семейството. Камерите им щяха да работят денонощно. Щяха да разбият живота им. А когато репортерите най-сетне се отегчаха, мястото им щяха да заемат религиозните откачалки и еколозите. Щяха да наричат Хенри и семейството му безбожници. Престъпници. Щяха да ги обявят за опасни, срам за Америка и заплаха за биосферата. Представяше си ордата телевизионни коментатори, надприказващи се на десетки езици — английски, испански, немски, японски — говорят ли, говорят, а на фона вървят снимки на Дейв, на Хенри и на къщата им.