— Семейство Кендал живеят там. Колата пред къщата е на Бърнет. Вътре са вече повече от час.
Васко се намръщи.
— И какво става?
Тя поклати глава.
— Мислех да използвам насочения микрофон, но за целта трябва да сме точно срещу прозорците, а прецених, че е рисковано да се приближавам толкова.
— Правилно.
Васко се облегна назад. Въздъхна дълбоко. Погледна си часовника.
— Е, не можем да влезем. — Ловците на глави имаха право на достъп до недвижимата собственост на преследвания беглец дори и без заповед за обиск, но не и до жилищата на трети лица, дори да знаеха, че беглецът се укрива там. — Рано или късно ще излязат — каза той. — И когато това стане, ние ще сме тук и ще ги чакаме.
84.
Жерар беше уморен. Летеше вече час след последната си спирка, която едва не беше завършила трагично.
Малко след зазоряване, воден от миризмата на храна, беше кацнал при някакви сгради. Бяха дървени, с избеляла боя. Имаше стари коли, обрасли с трева. Големи животни издаваха сумтящи звуци зад дървена ограда. Жерар кацна на един от коловете на оградата и загледа как младеж със син гащеризон излиза от близката сграда с кофа в ръка. Миришеше на храна.
— Гладен съм — каза Жерар.
Момчето се обърна. Огледа се, после продължи по пътя си.
— Искам храна — каза Жерар. — Гладен съм. Момчето спря и пак се огледа.
— Какво ти става бе, не можеш ли да говориш? — попита Жерар.
— Мога — каза хлапето. — Ти къде си?
— Тук.
Хлапето примижа и тръгна към оградата.
— Казвам се Жерар.
— Можеш да говориш?!
— Колко вълнуващо — каза Жерар. Миризмата откъм кофата се усещаше все по-силно. Миришеше на царевица и на други зърна. Имаше и още нещо, което миришеше лошо. Но гладът замъгляваше преценката му.
— Искам храна.
— Каква храна искаш? — попита хлапето, бръкна в кофата и извади шепа от съдържанието й. — Това харесва ли ти?
Жерар се наведе да опита. Изплю моментално.
— Отврат!
— За кокошките е. Нищо й няма на храната. Те нали ядат.
— Нямаш ли някакви пресни зеленчуци? Хлапето се засмя.
— Много си смешен. Говориш като англичанин. Как се казваш?
— Жерар. А портокалче да ти се намира? Портокал? — Пристъпваше нетърпеливо от крак на крак. — Обичам портокали.
— Как си се научил да говориш толкова добре?
— Бих могъл да те попитам същото.
— Знаеш ли какво? Ще те покажа на татко — каза хлапето и протегна ръка. — Питомен си, нали?
— Що не се гръмнеш! — каза Жерар и се премести върху ръката на хлапето.
То го сложи на рамото си и тръгна към дървената сграда.
— На бас, че можем да те продадем за много пари.
Жерар нададе вой и литна към покрива на една от сградите.
— Хей! Върни се! Откъм къщата се чу вик:
— Джаред, още ли не си свършил?
Момчето тръгна неохотно към обора и разхвърля шепи зърна по земята. Накакви жълти птици се спуснаха със смешни звуци към храната. Изглеждаха невероятно глупави.
Мина известно време, докато Жерар реши, че все пак може да хапне от тази храна. Литна надолу и издаде силен писък, за да разгони глупавите птици, после почна да им яде от зърното. Беше ужасно на вкус, но нали все трябваше да хапне нещо. Хлапето обаче се спусна към него с протегнати ръце. Жерар излетя, клъвна нахалника по носа — момчето изпищя, — после кацна малко по-встрани да си довърши закуската. Големите жълти птици го бяха наобиколили.
— Назад бе! Я се махайте веднага!
Жълтите птици не му обърнаха внимание. Жерар нададе вой на сирена. Хлапето пак се хвърли отгоре му и за една бройка да го хване.
— Вибрации! Вибрации! Двайсет хиляди фута и падаме! Ще преместя лоста напред… — А после звук на мощна, разтърсваща експлозия. Това определено стресна пилетата и му осигури кратко спокойствие.
После обаче хлапето се върна с мрежа и замахна да го улови. Жерар прецени, че няма нужда да поема излишни рискове, а и стомахът му тежеше от ужасната храна, така че се евакуира по най-бързия начин във въздуха, като клъвна пътьом момчето по главата, преди да се издигне в синьото небе и да продължи по пътя си.
След двайсетина минути стигна до крайбрежието и пое успоредно на бреговата линия. Тук му беше по-лесно да лети, защото имаше възходящи въздушни течения, истинска благословия за уморените му криле. Не бяха достатъчно силни, за да се остави единствено на тях и да се рее, но все пак помагаха. Изпълни го чувство на относителен покой.