Боб усещаше, че съдията е на път да отстъпи. Всичките тези глупости за липсата на време намираха благодатна почва, защото съдията не искаше да поеме отговорността една калифорнийска биотехнологична компания да спусне кепенците заради него. Обърна се с въртящия си стол да погледне стенния часовник, после пак се обърна към залата.
Време беше Боб да изиграе коза си. Сега.
— Ваша чест — каза той, — съществува и един допълнителен въпрос, който има отношение към решението, което ще вземете. Позволете да поднеса на вниманието ви клетвена декларация от медицинския център на университета „Дюк“, днешна дата. — Даде едно копие и на Родригес. — Ще обобщя накратко съдържанието й и как то засяга спорния въпрос, който разискваме в момента.
Клетъчната линия Бърнет, обясни той, била в състояние да произвежда големи количества от едно вещество, наречено цитотоксин TLA7D, мощен антиканцероген. Именно това вещество правело клетъчната линия на „Биоджен“ толкова ценна.
— Миналата седмица обаче Службата по патентите на САЩ издаде патент за гена TLA4A. Това е ген-промотор, който кодира определен ензим и този ензим, от своя страна, отстранява една хидроксилна група от центъра на протеин, наречен цитотоксичен Т-лимфоцитен асоцииран протеин 4B. Този протеин е предшественикът на цитотоксина TLA7D, който е резултат именно от премахването на хидроксилната група. Докато не се отстрани хидроксилната група, протеинът няма биологична активност. Следователно генът, който контролира производството на продукта на „Биоджен“, е собственост на университета „Дюк“ и именно това се твърди в документа, който ви дадох.
Родригес беше почервенял до ушите.
— Ваша чест — каза той, — това е опит да се внесе объркване в един съвсем прост казус. Настоявам да…
— Наистина е просто — съгласи се Боб. — Освен ако „Биоджен“ не постигне лицензионно споразумение с „Дюк“, не може да използва ензима, създаден от гена на „Дюк“. Ензимът и неговият продукт са чужда собственост.
— Но това е…
— „Биоджен“ притежава една клетка, ваша чест — каза Боб. — Но не и всички гени във въпросната клетка.
Съдията отново погледна часовника.
— Ще обмисля аргументите ви — каза накрая — и утре ще обявя решението си.
— Но, ваша чест…
— Благодаря ви, господа. Изслушването приключи. — Но, ваша чест, една жена и невръстният й син са преследвани от…
— Смятам, че разбирам проблема. Сега трябва да разбера и какво имат да кажат по въпроса законите. Ще се видим утре, господа.
87.
Кендалови и гостите им крещяха. Джипът летеше към тях, а Васко Бордън ръмжеше от ярост и притискаше с една ръка марлята към кървящото си ухо. Знаеше какво прави. Качи колата на моравата пред къщата, наби спирачки и блокира входната врата. После двамата с Доли изскочиха от джипа, грабнаха сина на Алекс, блъснаха на земята сащисаната майка на детето, метнаха се в джипа и отпратиха.
— Така стоят нещата, сладурано — извика високо Васко. — Щом не сте вътре в къщата, значи сте мои.
И набра скорост по улицата.
— Изгубихме линейката, значи преминаваме към план Б. — Той погледна през рамо. — Доли, скъпа, погрижи се да подготвят амбулаторията. Кажи им, че ще сме при тях след двайсет минути. До час всичко това ще е зад гърба ни.
Хенри Кендал беше в шок. Току пред прага му бяха отвлекли дете, а той нищо не беше направил; собственият му син плачеше в обятията на майка си; Дейв пък беше хвърлил нечие ухо в тревата; майката на другото дете тъкмо се изправяше и крещеше някой да се обади в полицията, но джипа вече го нямаше, завил беше зад ъгъла и просто го нямаше.
Чувстваше се слаб и безсилен, сякаш беше направил нешо лошо. Не можеше да погледне в очите приятелката на Лин, затова влезе в къщата и седна на компютъра. Точно там беше седял преди пет минути, когато Дейв изкрещя и започна целият този ужас.
На екрана още седеше страницата на „ТракТек“, където преди малко беше въвел имената и серийните номера. На Дейв и Джейми, но не и на другия Джейми. Направи го сега, чувстваше се ужасно.
На екрана се появи празна карта и прозорче, където да въведеш номера на устройството, което те интересува. Най-напред въведе номера на Джейми Бърнет. Ако сензорът работеше, маркерът трябваше да се движи по улицата. Само че синият маркер не се движеше, а си стоеше на едно място. Появи се адресът — Марбъри Мадисън Драйв №348, адресът на собствената му къща.