Хенри огледа хола и видя белите маратонки на Джейми в единия ъгъл, заедно с малкия му сак. Хлапето не си беше обуло маратонките.
Хенри въведе серийния номер на собствения си син. Същият резултат. Синият маркер беше на домашния им адрес. После помръдна едва забележимо. И синът му Джейми влезе при него.
— Татко. Какво правиш? Полицията дойде. Искат да говорят с всички.
— Добре, идвам.
— Майка му е много разстроена, тате.
— Идвам.
— Плаче. Мама ме прати да взема хартиени кърпички.
— Идвам.
Хенри бързо въведе третия сериен номер, този на Дейв. Екранът почерня. Хенри зачака. След миг картата се появи отново, този път показваше шосетата на север от града, в участъка на Тори Пайнс.
Синият маркер се движеше.
„Север, шосе Тори Пайн, изток-североизток, 87 км/ч“.
После маркерът зави по Гейлорд, отдалечаваше се от крайбрежието.
По някакъв начин сензорът на Дейв се беше озовал в черния джип. Или беше изпаднал от обувката, или обувката се беше оказала в джипа. Но сензорът беше там и работеше.
— Джейми — викна той на сина си, — доведи Алекс. Кажи й че искам да й покажа нещо.
— Но, тате…
— Върви. И не казвай нищо на полицаите.
Алекс се взираше в екрана.
— Ще пипна тоя кучи син и ще му пръсна шибаната глава. Само да ми пипне детето, мъртъв е. — Гласът й беше равен, студен. Хенри усети как го побиват тръпки. Тази жена не се шегуваше.
— Къде отива? — попита тя.
— Към вътрешността, или пък иска да избегне задръстванията в Дел Мар. Може пак да се върне на крайбрежието. След няколко минути ще разберем.
— Колко се е отдалечил?
— На десетина минути път.
— Да тръгваме. Ти вземи това — каза тя и кимна към лаптопа. — Аз ще си взема пушката.
Хенри погледна през предния прозорец. До тротоара бяха спрели три патрулки с включени светлини, шестима полицаи стояха на моравата пред къщата.
— Няма да е толкова лесно.
— Напротив. Паркирала съм зад ъгъла.
— Но те искат да говорят с мен.
— Измисли някакво извинение. Ще те чакам в колата.
Каза им, че трябва да откара Дейв в болницата за преглед. И че съпругата му е видяла всичко и може да им разкаже какво е станало. Че ако трябва, по-късно ще даде писмени показания, но сега трябва да откара Дейв в болницата.
И понеже ръцете на Дейв бяха окървавени, полицаите се съгласиха. Лин го изгледа странно. Той каза:
— Ще се върна възможно най-бързо. — Заобиколи зад къщата и мина напряко. Дейв — вървеше след него — попита:
— Къде отиваме?
— Да намерим онзи тип. С черната брада.
— Той наранил Джейми.
— Да, знам.
— Аз пък наранил него.
— Да, знам.
— Ухото му падна.
— Аха.
— Другия път и носът му.
— Дейв — каза той. — Трябва да проявяваме сдържаност.
— Какво е със-държаност? — попита Дейв.
Твърде сложно беше да му го обясни точно сега. Бялата тойота на Алекс го чакаше. Качиха се. Хенри — отпред, Дейв — на задната седалка.
— Какво е това? — попита Дейв и посочи седалката до себе си.
— Не пипай, Дейв — каза Алекс. — Това е пушка.
Включи на скорост и потегли.
Обади се на Боб Кох със слабата надежда да има добри новини.
— Новини има — каза той. — Но можеше да са и по-добри.
— Дал им е зелена светлина?
— Отложи за утре.
— Ти не опита ли да…
— Опитах, уверявам те. Объркан е. Окснардските съдии рядко гледат такива дела. Сигурно онези точно затова са подали иска си там.
— Значи утре?
— Да.
— Благодаря — каза тя и затвори. Нямаше смисъл да му казва какво е намислила. Самата тя не беше сигурна дали ще го направи. Но смяташе, че е твърде вероятно.
Хенри не откъсваше поглед от компютъра. От време на време връзката се разпадаше и той започваше да се притеснява, че съвсем ще се изгуби. Погледна през рамо към Дейв, който беше бос.
— Къде са ти обувките?
— Събуха се.
— Къде?
— В бялата кола. — Говореше за линейката.