— Казват — продължи съдията, — че интересът на един пациент към тъканите му, както и правото му на ненакърнимост, се прекратяват при неговата смърт. Този начин на мислене също трябва да се промени. Защото наследниците на покойника споделят неговите гени и собствената им ненакърнимост би била застрашена, ако бъдат извършени изследвания или ако генетичният профил на покойника бъде направен обществено достояние. Децата на покойника могат да загубят здравните си осигуровки само защото съвременните закони не са в крак със съвременните реалности.
— Накрая — завърши той, — можем да заключим, че делото Бърнет е взело такъв катастрофален обрат заради една изключително сериозна и фундаментална съдебна грешка. Случаите на оспорвана собственост винаги ще бъдат неясни, когато индивидите произвеждат в телата си онова, което съдьт е присъдил другиму. Това важи за клетъчните линии; важи за гените, както и за някои протеини. Тези неща просто не могат да бъдат обект на собственост. Една от основните постановки на всяко законодателство гласи, че общото ни наследство не може да бъде собственост на отделен човек. Въпреки това вече повече от две десетилетия съдилищата загърбват тази постановка. И хаосът, произтекъл от това, ще става все по-голям с времето и с напредъка на науката. Частната собственост върху генома или върху факти от природата ще става все по-труден, скъп и незащитим казус. Стореното от съдилищата е било грешка, която трябва да се поправи. И колкото по-скоро, толкова по-добре.
Алекс се обърна към Боб Кох и каза:
— Ако питаш мен, на съдията май са му помогнали малко.
— Не е изключено — каза Боб.
90.
Рик Диел се опитваше да ограничи щетите, но всичко се разпадаше, така да се каже, пред очите му. Генът на зрелостта беше пълна катастрофа. И по-лошо, някакъв адвокат от Ню Йорк, умен и безскрупулен адвокат, съдеше „Биоджен“. Собствените му адвокати го съветваха да поиска извънсъдебно споразумение, но ако се съгласеше, това щеше да обрече компанията му на банкрут. Макар че това май така или иначе щеше да се случи. „Биоджен“ беше изгубил линията Бърнет, не бяха успели и в опита си да я заменят с клетки от роднините на Бърнет, а после се появи и онзи патент на университета „Дюк“, който на практика обезсмисляше продукта им.
По молба на Диел съпругата му беше прекратила играта на криеница и се беше върнала в града. Децата бяха в къщата на родителите й в Мартас Винярд за през лятото. Жена му щеше да получи попечителството над тях. Колкото до адвоката му Бари Синдлър, собствената му съпруга беше поискала развод и на Бари изобщо не му беше до Диел. Вдигнала се беше врява до небето заради генетичните тестове, поискани във връзка с дела за попечителство. Скандалът се беше разразил жестоко и Синдлър, като пионер в тази спорна практика, беше хвърлен на вълците и обвинен в нарушаване на професионалната етика.
В Конгреса упорито се говореше за прокарването на закони, които да ограничат генетичните тестове. Но запознати с конгресните дела твърдяха, че това едва ли ще се случи, защото застрахователните компании държали на тестовете. Което си беше логично, като се има предвид, че застрахователните компании съществуват с основната цел да не изплащат застраховки.
Брад Гордън беше напуснал града до началото на делото. Говореше се, че обикалял Запада и си навличал неприятности.
Адвокатската фирма на Родригес беше представила на „Биоджен“ първата част от сметката си, която възлизаше на повече от един милион долара. В светлината на съдебните искове, които грозяха компанията, очакваха да заработят още два милиона.
Секретарката на Диел се обади по интеркома:
— Господин Диел, жената от АБД, консултантската фирма по сигурността, е тук.
Не беше забравил как действа на околните Жаклин Море. Излъчваше наелектризираща смесица от сексапил и изисканост. Самото й присъствие го изпълваше с живот. А не я беше виждал от седмици.
— Да влезе. — Той стана, натъпка ризата в панталона си и се обърна към вратата.
Млада жена на трийсетина години в невзрачен син костюм и с куфарче в ръка влезе в кабинета му. Имаше приятна усмивка, закръглени бузки и кестенява коса до раменете.