— Там!
— Вижте, ей там!
Туристите сочеха развълнувано напред и кудкудякаха като кокошки. На петдесетина метра пред тях млад мъжки оран-гутан стоеше прав в клонака, който се полюляваше леко под тежестта му. Великолепно създание с червеникава козина, приблизително двайсет килограма, с бяла ивица над едното ухо. Хагар не го беше виждал от седмици.
Даде им знак да млъкнат и бавно тръгна по пътеката. Туристите го следваха по петите, препъваха се и се блъскаха един в друг.
— Шшш! — изсъска им той.
— Какво толкова? — каза един. — Нали сме в резерват.
— Шшшш!
— Но те са защитени тук…
— Шшшш!
На Хагар му трябваше тишина. Бръкна в джоба на ризата си и натисна копчето за запис. Свали микрофончето от ревера си и го хвана в ръка.
Бяха вече на трийсетина метра от орангутана. Минаха покрай табела, на която пишеше „РЕЗЕРВАТ ЗА ОРАНГУТАНИ БУКУТ АЛАМ“. Именно тук лекуваха осиротелите орангу-танчета и постепенно ги връщаха в естествената им среда. Имаше ветеринарна клиника, изследователска станция и екип учени.
— Щом е резерват, не виждам защо…
— Джордж, чу го какво каза. Млъкни. Двайсет метра.
— Вижте, още един. Два! Три!
Сочеха наляво. Високо сред зеления балдахин едногодишно орангутанче се придвижваше от клон на клон в компанията на по-голям свой събрат. Люлееха се грациозно. Хагар не се интересуваше от тях. Вниманието му беше насочено изцяло към първото животно.
— Орангутанът с бялата ивица не понечи да избяга. Висеше на една ръка, полюляваше се във въздуха и ги гледаше, кил-яал глава настрани. По-младите животни в листака горе бяха изчезнали. А този с бялата ивица не мръдваше от мястото си я ги гледаше.
Десет метра. Хагар вдигна микрофона пред себе си. Ту-пистите вадеха камерите си. Орангутанът гледаше право към Хагар. Издаде странен звук, като кашлица.
— Дуаас.
Хагар повтори звука.
— Дуаас.
Орангутанът го гледаше. Извитите устни се раздвижиха. Поредица гърлени звуци.
— Оох стом дуаас, варлаат леанме. Един от туристите каза:
— Той ли издава тези звуци?
— Да — отговори Хагар.
— Ама той… говори ли?
— Маймуните не могат да говорят — каза друг турист. — Орангутаните даже звуци не издават. Пише го в книгата.
Неколцина направиха снимки на висящата маймуна. Въпреки ярките светкавици младото животно само примигна. И раздвижи устни:
— Геен лихтен дуаас.
— Да не е болен? — притеснено попита една жена. — Това прозвуча като кашлица.
— Не е кашлица — каза друг глас.
Хагар погледна през рамо. Едър мъж в края на групата, Който от началото на прехода се мъчеше да не изостава и сега пухтеше зачервен, държеше диктофон, насочен към орангутана. Лицето му изразяваше решителност. Каза на Хагар:
— Това да не е някакъв номер?
— Не — каза Хагар.
Мъжът посочи маймуната и каза:
— Това е на холандски. Суматра е била холандска колония. Това е холандски.
— Не знаех — каза Хагар.
— Аз знам. Животното каза: „Глупаци, оставете ме на мира“. А после каза: „Без светлини“. Когато блеснаха светкавиците.
— Не знаех какво означават тези звуци — каза Хагар.
— Но ги записвахте.
— Просто от любопитство…
— Извадихте микрофона си много преди да започнат звуците. Знаели сте, че животното ще заговори.
— Орангутаните не говорят — каза Хагар.
— Това говори.
Всички впериха очи в орангутана, който все така се люлееше, увиснал на една ръка. С другата се чешеше. И мълчеше.
Едрият мъж извика високо:
— Геен лихтен.
Маймуната само гледаше и мигаше.
— Геен лихтен!
По нищо не личеше орангутанът да го е разбрал. След миг се залюля към съседен клон и закатери нагоре, сменяше с лекота ръце.
— Геен лихтен!
Маймуната продължи да се катери. Жената с широкополата сламена шапка каза:
— Аз пък си помислих, че просто кашля или нещо такова.
— Хей — изкрещя едрият мъж. — Мосю! Коман са ва?
Маймуната продължи да се придвижва от клон на клон с широки полюлявания. Изобщо не погледна надолу.
— Реших, че може да говори френски — каза мъжът, после сви рамене. — Явно не.