Сега всичко беше различно.
Преди година Адам го бяха уволнили от Дойче Банк. Проблемите му с наркотиците нямаха край. Междувременно Джош беше започнал в „Биоджен“ като обикновен лаборант, но бързо се беше придвижил нагоре, след като компанията започна да оценява трудолюбието и изобретателността му. Джош имаше акции на компанията и ако някой от проектите, върху които се работеше в момента, включително и този с гена на зрелостта, се реализираше на пазара, щеше да стане богат човек.
А Адам…
Спря пред съда. Адам седеше на стъпалата и гледаше в една точка, свел глава. Вехтият му костюм беше целият на петна, по страните му имаше поне двудневна четина. Чарлз Силвърбърг стоеше до него и говореше по телефона си.
Джош натисна клаксона. Чарлз му махна и си тръгна. Адам се повлече към колата.
— Благодаря ти, братле. — Настани се на седалката и тресна вратата. — Оценявам го.
— Няма проблем.
Джош се включи в движението и си погледна часовника. Имаше достатъчно време да закара Адам до къщата на майка им и да се върне на работа преди пет.
— Да не би да прекъснах нещо? — попита Адам.
Ето това най-много го дразнеше у брат му. Направо си умираше да обърква живота на всички около себе си. Това му носеше истинска наслада.
— Всъщност да.
— Съжалявам.
— Съжаляваш? Ако съжаляваше, щеше да престанеш с тази гадост.
— Стига бе, човек — каза Адам. — Откъде можех да зная? Беше си клопка, сериозно ти казвам. И Чарлз го каза. Оная кучка ме насади. Чарлз каза, че лесно ще ме измъкне.
— Нямаше да попадаш в капани — възрази Джош, — ако не купуваше дрога.
— О, я ми се разкарай от главата! Няма да ми четеш лекции.
Джош не каза нищо. Защо изобщо го беше споменал? След всичките тези години отлично знаеше, че каквото и да каже, ще е без значение. Нищо нямаше значение. Мълчанието се проточи.
— Съжалявам — каза накрая Адам.
— Не съжаляваш.
— Ами да, прав си. Прав си. — Адам сведе глава и въздъхна театрално. — Пак прецаках всичко.
Разкайващият се Адам.
Тази пиеса Джош я беше гледал многократно. Войнственият Адам, разкайващият се Адам, логичният Адам, отричащият Адам. И през цялото време пробите му за наркотици бяха положителни. До една.
На таблото светна оранжева светлинка. Бензинът му беше на привършване. Джош се огледа и видя, че е близо до бензиностанция.
— Трябва да заредя.
— Хубаво. Тъкмо ми се пикае.
— Ти ще стоиш в колата.
— Пикае ми се бе, човек.
— Стой в шибаната кола. — Джош спря до колонката и излезе. — Така, че да те виждам.
— Не искам да ти пикая в колата бе, човек… — Ти само гледай да се напикаеш…
— Ама…
— Стискай, Адам.
Джош пъхна кредитната си карта в процепа и зачака резервоарът да се напълни. Погледна към брат си през задното стъкло, после обратно към въртящите се цифри на брояча Бензинът беше станал наистина скъп. Май трябваше да си купи кола, която върви с по-евтино гориво.
Приключи и се върна в колата. Погледна брат си. На лицето му имаше странно изражение. А в колата се усещаше лека миризма.
— Адам?
— Какво?
— Какво си направил?
— Нищо.
Джош запали двигателя. Тази миризма… нещо сребристо привлече погледа му. Погледна пода между краката на брат си и видя сребристия цилиндър. Наведе се и го взе. Беше твърде лек.
— Адам…
— Нищо не съм направил!
Джош разклати цилиндъра. Беше празен.
— Реших, че е нещо яко — каза брат му.
— Задник такъв.
— Що бе? Нищо не ми стана.
— За плъхове е, Адам. Току-що си вдишал вируси за плъхове.
Адам се тръшна назад.
— Лошо ли е?
— Не е добро.
Докато караше към къщата на майка им в Бевърли Хилс Джош обмисли случилото се и стигна до заключението, че нищо не заплашва Адам. Ретровирусът беше от щам, заразен за гризачи, и макар че не беше изключено да зарази и човек, дозата беше изчислена за животно с тегло осемстотин грама Брат му тежеше сто пъти повече. За генетична уязвимост не можеше да става и дума.
— Е, наред ли съм? — попита Адам.
— Да.
— Сигурен ли си?
— Да.
— Извинявай де — каза Адам, докато слизаше от колата. — И ти благодаря, че ме докара. Чао, братле.
— Ще изчакам да влезеш — каза Джош. Гледаше как брат му минава по алеята и чука на вратата. Майка им му отвори. Адам влезе и тя затвори вратата.