Дори не погледна към Джош. Той запали двигателя и потегли.
7.
По обед Алекс Бърнет излезе от кабинета си в правната фирма и тръгна към къщи. Разстоянието не беше голямо — живееше в апартамент на Роксбъри Парк с осемгодишния си син Джейми. Джейми беше настинал и днес не беше на училище. Баща й го наглеждаше, докато тя беше в кантората.
Завари баща си в кухнята да приготвя макарони със сирене. Напоследък Джейми само това ядеше.
— Как е той? — попита Алекс.
— Температурата му спадна. Иска макарони.
— Това е добре — каза тя. — Искаш ли аз да ги довърша? Баща й поклати глава.
— Ще се справя и сам. Не беше нужно да си идваш, между другото.
— Знам. — Тя замълча, после добави: — Съдията се произнесе, татко.
— Кога?
— Тази сутрин.
— И?
— Загубихме.
Баща й продължи да бърка.
— Всичко ли изгубихме?
— Да — каза тя. — По всеки параграф. Нямаш право над собствените си тъкани. Съдията ги е определил като „отпадъчен материал“, който университетът е отстранил с твое позволение. Съдът постановява, че нямаш никакви права над свои тъкани от какъвто и да било вид, след като те са били отделени от тялото ти. Университетът може да прави с тях каквото си иска.
— Но когато поискаха повторни…
— Съдията каза, че всеки средно съобразителен човек би се досетил, че тъканите се събират с търговска цел. Следователно ти мълчаливо си дал съгласието си.
— Но те ми казаха, че съм болен.
— Съдията е отхвърлил всичките ни аргументи, татко.
— Те ме излъгаха.
— Знам. Но според съдията добрата социална политика следва да насърчава медицинските изследвания. И ако отсъди в твоя полза сега, рискува да подложи крак на бъдещите изследователски проекти. Това е истинската причина за от-съждането му — общото добруване.
— Това няма нищо общо с добруването. А със забогатяването — каза баща й. — Три милиарда долара…
— Знам, татко. Университетите имали нужда от пари. А и като цяло, съдията просто повтори онова, което калифорнийските съдии правят през последните двайсет и пет години, от случая „Мур“ през осемдесета. Тогава съдът постановил, че тъканите на Мур са отпадъчни материали, върху които той няма право на претенции. Това решение на въпроса не е оспорено сериозно вече повече от две десетилетия.
— И какво ще стане сега?
— Ще обжалваме — каза тя. — Едва ли можем да се надяваме на нещо по-различно, но трябва да го направим, преди да стигнем до Върховния съд на Калифорния.
— И кога ще е това?
— След година.
— Имаме ли изобщо някакъв шанс?
— Абсолютно никакъв — каза Албърт Родригес и се завъртя със стола си към баща й. Родригес и другите адвокати на КУЛА бяха дошли в кантората на Алекс, след като бяха разбрали съдийското решение. — Никакъв шанс нямате и при обжалването, господин Бърнет.
— Изненадана съм — каза Алекс, — че сте толкова сигурен какво ще отсъди Върховният съд на Калифорния. — О, нямам представа какво ще отсъди Върховният съд — каза Родригес. — Казвам само, че ще изгубите това дело зависимо какво реши съдът.
— В какъв смисъл? — попита Алекс.
— КУЛА е щатски университет. Академичният съвет готов, от името на щата Калифорния, да вземе клетките на баща ви по силата на суверенното право.
Алекс примигна.
— Какво?
— Ако Върховният съд реши, че клетките на баща ви са негова собственост — което според нас е малко вероятно, — щатът ще присвои собствеността му по силата на суверенното право.
Суверенното право беше правото на държавата и щата да отчуждават частна собственост без съгласието на собственика, най-често за обществено ползване.
— Но чрез суверенното право се отчуждават земи, върху които се строят училища или магистрали, това е принципната идея зад този…
— Щатът може да го приложи и във вашия случай — каза Родригес. — И ще го направи.
Баща й ги гледаше като ударен от гръм.
— Шегувате ли се?
— Не, господин Бърнет. Касае се за законно отнемане и щатът ще упражни правото си на него.
— Тогава каква е целта на тази среща? — попита Алекс.
— Сметнахме, че е редно да ви информираме за ситуацията, с надеждата, че ще осъзнаете колко безсмислени са бъдещите съдебни битки.
— Предлагате да прекратим съдебния спор? — попита Алекс.