Белармино беше член на евангелистката църква и водеща научна фигура в НЗИ. Добре политически ориентиран, той беше образец на съвременния учен, умело съвместяващ скромен научен талант с високи медийни умения. Неговата лаборатория първа потърси услугите на пи-ар агенция и в резултат идеите на д-р Белармино неизменно цъфтяха по страниците на вестниците. (Което, от своя страна, привличаше най-способните и амбициозни млади учени, които вършеха чудесна работа и увеличаваха допълнително престижа му.)
В случая с D4DR Белармино успешно прекрояваше коментарите си според вкуса на публиката, като или говореше ентусиазирано за новия ген, когато слушателите му бяха предимно млади и прогресивни хора, или с известно пренебрежение, ако го слушаха консерватори. Беше колоритен, с поглед в бъдещето и без задръжки в предсказанията. Стигнал беше дотам да твърди, че е възможно някой ден да бъде създадена ваксина срещу изневярата.
Нелепостта на подобни изказвания толкова вбесяваше Чарли и Хенри, че преди половин година бяха подали молба за финансирането на проект, чиято цел беше да установи доколко е разпространен „генът на силните усещания“.
Проектът им беше съвсем простичък. Щяха да разпратят екипи в увеселителните паркове, за да вземат кръв от най-запалените почитатели на атракциите, които по цял ден се возеха на влакчетата и другите страхотии. На теория тези хора би трябвало да носят гена на силните усещания.
Единственият проблем с молбата им до НЗИ беше, че предложението им щеше да се разглежда от анонимни рецензенти, един от които най-вероятно щеше да е Робърт Белармино. А на Белармино му се носеше славата на човек, склонен към „присвояване“.
— Така или иначе — каза Хенри, — НЗИ са отхвърлили проекта ни. Рецензентите решили, че идеята не си струва парите. Един дори я нарекъл „смешна“.
— Да бе — изсумтя Чарли. — И какво общо има това с Роб Крадльото?
— Помниш ли къде възнамерявахме да проведем проучването?
— Разбира се — каза Чарли. — В два от най-големите увеселителни паркове на света, в две различни страни. „Сандъски“ в Щатите и „Блакпул“ в Англия.
— Познай сега кой е заминал? — каза Хенри. И влезе в електронната си поща.
„От: Роб Белармино, НЗИ
Относно: Отсъства от работа; пътуване
Ще отсъствам от работа през следващите две седмици. Ако въпросът е спешен, моля свържете се с офиса ми на тел….“
— Обадих се в офиса му — да, пак позна! Белармино е заминал за „Сандъски“, Охайо… а после ще пътува за „Блакпул“, Англия.
— Копелето му с копеле — изръмжа Чарли. — Като ще крадеш чужда идея за проект, поне си направи труда малко да я промениш.
— На него явно не му пука дали знаем, че ни е откраднал идеята, или не — каза Хенри. — Това не те ли вбесява още повече? Какво ще кажеш да направим нещо по въпроса? Да подадем жалба за нарушаване на професионалната етика?
— Ще е страхотно, но няма да стане — каза Чарли. — Една официална жалба в този смисъл би означавала загуба на много време и безкрайни преписки, които могат да ни изядат финансирането. И накрая жалбата ни ще изчезне в трета глуха. Роб е основен играч в НЗИ. Разполага с огромни изследователски ресурси и решава как ще се разпределят милионите долари финансиране. Закусва с конгресмени. Той е учен, който вярва в Бог. Големите клечки го обичат. Никога няма да го обвинят в нарушение на професионалната етика. Даже да го хванем как чука някоя лаборантка, пак няма да го обвинят официално.
— Значи просто ще го оставим да ни открадне идеята?
— Живеем в несъвършен свят, Хенри. Имаме си достатъчно работа и без това. Изчезвай.
11.
Бари Синдлър беше отегчен. Жената пред него говореше ли говореше. Веднага й беше поставил диагнозата — поредната богата курва мъжкарана от Източните щати, Катрин Хепбърн с мнение по всички въпроси, тлъсти банкови сметки и носов нюпортски акцент. Но въпреки аристократичните си претенции постижението й се свеждаше до секс с учителя по тенис, точно като всяка друга тъпанарка с фалшиви цици в този град.
Но иначе си пасваше идеално с тъпоумния адвокат, който седеше от дясната й страна — онзи надут сноб с диплома от тежкарски университет, Боб Уилсън, с костюм на фино райе, колосана риза, вратовръзка на диагонални райета и от онези глупави обувки с връзки и малки дупчици на бомбето. Нищо чудно, че всички го наричаха Боб Беличкия. Уилсън никога не се уморяваше да напомня на всички и всеки, че е учил право в Харвард — сякаш на някой му пукаше. На Бари Синдлър със сигурност не му пукаше. Защото Бари знаеше, че Уилсън е джентълмен. Което на практика означаваше, че е пъзльо. И че няма да впие зъби в гърлото ти.