— Какво да съм му направил? Нищо не съм му направил. Не съм го виждал от две седмици, откакто го докарах при теб.
— Днес беше изслушването му — каза тя. — Чарлз беше в съда като негов адвокат.
— И какво? — Джош вече събираше сили за лоша новина. — Какво има?
— Адам отишъл в съда навреме, с чиста риза и вратовръзка, чист костюм, подстриган, дори обувките му били лъснати. Признал се за виновен, поискал да го включат в програма за хора с наркотична зависимост, казал, че от две седмици е чист, че си е намерил работа…
— Какво?!
— Да, намерил си е работа. Като шофьор на лимузина към старата си компания. Вече две седмици ходел най-редовно на работа. Чарлз каза, че според него дори бил напълнял…
— Не може да бъде — каза Джош.
— Знам — каза тя. — Чарлз обаче се кълне, че всичко е вярно. Адам бил като нов човек. Помъдрял. Сякаш изведнъж е пораснал. Това е чудо, не мислиш ли? Джошуа? Чуваш ли ме?
— Чувам те — каза той след кратка пауза.
— Не е ли чудо?
— Да, мамо. Чудо е.
— Говорих с Адам по телефона. Вече има мобилен и вдигна веднага. И каза, че ти си му помогнал. Какво направи?
— Нищо, мамо. Просто си поговорихме.
— Каза, че си му дал нещо генетично. Някакъв инхалатор.
„О, Боже — помисли Джош. — Има си правила, които забраняват такива работа. Сериозни правила“. Експерименти върху хора без официално запитване към съответните инстанции, без одобрение, без да се следва федералният протокол. Щяха да го уволнят на секундата.
— Няма такова нещо, мамо. Адам нещо се е объркал. Все пак беше изключил, нали така.
— Каза, че било спрей.
— Няма такова нещо, мамо.
— Вдишал от някакъв спрей за мишки.
— Не, мамо.
— Той твърди обратното.
— Не, мамо.
— Добре де, стига си повтарял. Мислех, че ще се зарадваш. Нали това правите — създавате нови лекарства. По възможност с голямо търговско приложение. Я си представи, че това нещо отказва хората от наркотиците? Че слага край на зависимостта им?
Джошуа клатеше глава.
— Слушай, мамо, нищо такова не е станало, разбери.
— Добре, хубаво, не искаш да ми кажеш истината. Нещо експериментално ли е? Тоя твой спрей?
— Мамо…
— Защото казах за него на Лоис Греъм. Нейният Ерик е отпаднал от колежа, взимал крак или смак, или…
— Мамо…
— И тя иска да опита със спрея.
„О, Господи!“
— Мамо, не можеш да говориш за това.
— А Хелън Стърн, нейната дъщеря пък е на приспивателни. Ударила колата и социалните искат да й вземат бебето. И Хелън иска…
— Мамо, моля те! Не бива да говориш за това, не разбираш ли?!
— Ти да не си луд? Длъжна съм да говоря за това — каза майка му. — Ти ми върна сина. Това е чудо. Не разбираш ли, Джошуа? Ти направи чудо. Целият свят ще говори за това — независимо дали ти харесва, или не.
Беше се изпотил, виеше му се свят, но изведнъж го обзе спокойствие. „Целият свят ще говори за това“.
Това беше вярно, разбира се. Да се отказват хората от наркотиците? Такова лекарство би било най-ценният фармацевтичен продукт на последното десетилетие. Всички щяха да го искат. Ами ако правеше и други неща? Да лекува маниакалната депресия например? Или хиперактивното разстройство? Зрелостният ген въздействаше на поведението. Това вече го знаеха. Адам случайно беше вдишал от аерозола и това беше дар Божи.
Следващата му мисъл беше — как стоят нещата с патента върху приложението на ACMPD3N7?
Реши да пропусне обяда и тръгна към кабинета си.
— Мамо?
— Да, Джош?
— Трябва да ми помогнеш.
— Разбира се, скъпи. Ще направя всичко, което поискаш.
— Но няма да казваш на никого, никога.
— Е, това е трудна работа…
— Да или не, мамо.
— Ами, добре, скъпи.
— Каза, че синът на Лоис Греъм взема смак, тоест хероин, и че е отпаднал от колежа?
— Да.
— Къде е сега?
— Явно в някакъв приют близо до студентското градче…
— Знаеш ли къде точно?
— Не, но Лоис е ходила да го види. Каза, че било нещо ужасно. На Източна трийсет и осма, някаква дървена барака с избелели сини капаци. Десетина наркоманчета спели на пода … Мога да й се обадя и да я питам…
— Не — побърза да я прекъсне Джош. — Не прави нищо.
— Но нали каза, че искаш да ти помогна…
— Това е за по-късно, мамо. Засега всичко е наред. Ще ти се обадя след ден-два.