Затвори и надраска в бележника си:
Ерик Греъм
И 38
барака, сини капаци
После взе ключовете за колата си.
Рейчъл Алън, която отговаряше за лабораторните материали, каза:
— Още не си върнал един аерозол, Джош, отпреди две седмици. И вирусния препарат към него.
Компанията мереше неоползотворения вирусен препарат във върнатите флакончета, като един вид допълнителен контрол върху дозирането на плъховете.
— Да, знам — каза той. — Все, ъъъ, забравям.
— Къде е?
— В колата ми.
— В колата ти? Джош, това е заразен ретровирус.
— Да, за плъхове.
— Дори и така да е. Знаеш, че трябва да се съхранява в лабораторни условия при отрицателно налягане, постоянно. — Рейчъл много държеше правилата да се спазват. Не че някой й обръщаше внимание.
— Знам, Рейч — каза той, — но имах неприятности тогава.
Семейни. Трябваше да измъкна брат си от… — той сниши глас — от затвора.
— Сериозно?!
— Да.
— За какво са го прибрали? Той се поколеба.
— Въоръжен грабеж.
— Сериозно?!
— Магазин за алкохол. Мама е съсипана. Ще донеса флакончето, не се притеснявай. Сега ми трябва още едно обаче.
— Изписваме само по едно.
— Знам, но ми трябва сега. Моля те. Здравата съм закъснял с графика.
Ръмеше. Автомобилното масло по уличната настилка трептеше във всички цветове на дъгата. Под покров от ниски и гневни облаци той караше по Източна трийсет и осма. Тази част на града беше стара, новото строителство я беше подминало — беше завило на север. Тук повечето къщи бяха строени през двайсетте и трийсетте години на двадесети век. Джош мина покрай няколко дървени къщи в различна степен на запуснатост. Една беше със синя врата. Никоя нямаше сини капаци.
Накрая се озова в район със складове, от двете страни на улицата се редяха товарни рампи. Обърна и подкара назад. Бавно. Накрая видя къщата. Не беше точно на Трийсет и осма, а на ъгъла с Алмейда, скрита зад високи бурени и обрулени храсти. Стара ръждясала пружина за легло лежеше захвърлена на тротоара. На моравата отпред имаше гума от камион. Раздрънкай бус Фолксваген беше паркиран до бордюра.
Джош спря от другата страна на улицата. Загледа и зачака.
13.
Ковчегът не изглеждаше по-различно отпреди седмица, когато го бяха спуснали в гроба, с изключение на буците пръст, полепнали по дъното.
— Всичко това е толкова унизително — каза Емил и Уелър. Стоеше неподвижно до гроба със сина си Том и дъщеря си Рейчъл. Лиза я нямаше, разбира се. Всичко това беше по нейна вина, но тя така и не си направи труда да види какво причинява на бедния си баща.
И болничният патолог беше тук, нервен дребен мъж, казваше се Марти Робъртс. „И с право е нервен — помисли си Емили, — ако той е дал на Лиза кръвта без ничие разрешение.“
— И сега какво? — попита сина си. Том беше на двайсет и шест, с хубав костюм и вратовръзка. Имаше магистърска степен по микробиология и работеше за голяма биотехнологична компания в Лос Анжелис. Том си беше стъпил на краката, дъщеря й Рейчъл — също. Тя беше студентка последна година по бизнес управление в университета на Южна Калифорния. — Тук ли ще вземат от кръвта на Джак?
— О, няма само кръв да вземат — каза Том.
— Какво имаш предвид?
— Когато се касае за оспорени данни от генетичен тест — обясни Том, — обикновено се взема тъкан от няколко системи.
— Не знаех — каза Емил и и се намръщи. Сърцето й прескочи — И гърлото й се стегна. Болезнено. Тя прехапа устни.
— Прилоша ли ти, мамо?
— Трябваше да си взема успокоителните.
— Колко време ще отнеме това? — обади се Рейчъл.
— Не много — каза Том. — Само няколко минути. Патологът ще отвори ковчега, за да потвърди самоличността на тялото. После ще го откарат в болницата, за да вземат тъкан за генетичен анализ. Повторното погребение ще е утре или най-късно вдругиден.
— Утре или вдругиден? — повтори Емили. Подсмръкна и изтри очите си. — Значи трябва пак да идваме тук? И още веднъж да погребем Джак? Това е толкова, толкова…
— Знам, мамо. — Том я потупа по рамото. — Съжалявам Но няма друг начин. Работата е там, че трябва да проверят за едно нещо, казва се химеризъм и…
— О, не ми казвай — каза тя и размаха ръка. — И без това нищо няма да разбера.
— Добре, мамо. — Той я прегърна през раменете.