— Да, но не и за търговски…
— Извинете, отговаряйте само с „да“ и „не“. Когато се съгласихте тъканите ви да бъдат използвани за научни изследвания, знаехте ли, че могат да бъдат използвани за извличане или тестване на нови медикаменти?
— Да.
— Подписахте ли документ, който дава право тъканите ви да бъдат използвани по този начин?
Дълга пауза. После:
— Да.
— Благодаря ви, господин Бърнет. Нямам други въпроси.
— Как мина според теб? — попита я баща й на излизане от съда. Заключителните пледоарии бяха на следващия ден. Вървяха към паркинга под яркото слънце на централен Лос Анжелис.
— Трудно е да се каже — каза Алекс. — Успяха умело да замаскират фактите. Ние знаем, че от тази програма не се е родило ново лекарство, но не мисля, че заседателите са наясно какво точно е станало. Ще призовем още експерти, които да обяснят, че в КУЛА просто са създали клетъчна линия от твоите тъкани и са я използвали за производството на цито-кин, така както той се произвежда по естествен начин в тялото ти. Тоест няма такова нещо като „ново лекарство“, но разликата е тънка и заседателите едва ли ще я доловят. А да не забравяме и друго — че Родригес съзнателно тласка делото в посоката на друго подобно дело — случая Мур отпреди две десетилетия. И тогава са били взети тъкани под фалшив претекст и са били продадени. КУЛА спечелили с лекота, а не е трябвало.
— В такъв случай, уважаема моя защитничке, как преценявате шансовете ни?
Тя му се усмихна, преметна ръка през рамото му и го Целуна по бузата.
— Честно? Не много добри.
3.
Бари Синдлър, популярен в средите на развлекателния бизнес адвокат по разводите, се размърда на стола си. Опитваше се да слуша внимателно клиента, седнал пред бюрото му, но нещо не му се удаваше. Клиентът беше техничарче, казваше се Диел и ръководеше някаква биотехнологична фирма. Говореше абстрактно, без емоция и на практика без изражение. Как жена му му била изневерявала. Диел сигурно беше ужасен съпруг, това поне беше ясно. Все още не беше ясно обаче колко пари има в това дело. Изглежда, всичките пари бяха на съпругата.
Диел разказваше ли, разказваше с монотонния си глас. Как най-напред се усъмнил, когато й звъннал от Лас Вегас. Как открил бланките със сметки от хотела, където тя ходела всяка сряда. Как изчакал във фоайето и я видял да си взима стая с един местен учител по тенис. Все същата калифорнийска история. Бари я беше чувал поне сто пъти. Не знаеха ли тези хора, че са ходещи клишета? Вбесен съпруг хваща жена си с учителя по тенис. Дори в „Отчаяни съпруги“ не биха използвали нещо толкова блудкаво.
Бари се отказа от опитите си да слуша внимателно. Тази сутрин имаше други неща на главата. Беше изгубил делото „Киркорович“ и сега целият град говореше за това. Само защото ДНК тестовете бяха показали, че бебето не е от милиардера. Не стига това, ами съдът отказа да му бъде заплатена таксата, макар Бари да я беше свалил до нищожните 1.4 милиона долара. Съдията му присъди само четвърт от сумата. И сега всички проклети адвокати в града злорадстваха, защото до един мразеха Бари Синдлър. Чул беше, че „Л.А. Магазин“ подготвя обширен репортаж за делото — със сигурност щяха да го представят в лоша светлина. Не че му пукаше какво ще напишат в тъпото списание. Колкото повече го обрисуваха като безпринципен и безпардонен гадняр, толкова повече клиенти се стичаха при него. Защото стигнеше ли се до развод, хората хукваха да търсят най-безпардонния гадняр в града. На опашка се редяха. А Бари Синдлър без съмнение беше най-безпардонният, безскрупулен, жаден за публичност, самовлюбен и пробивен адвокат по разводите в Южна Калифорния. И се гордееше с това!
Не, тези неща Бари не го притесняваха. Не се притесняваше дори за къщата, която строеше в Монтана за Денис и двете й отвратителни деца. Не се притесняваше и за ремонта на къщата им в Холмби Хилс, макар че само кухнята вече му струваше петстотин хилядарки, а Денис продължаваше да променя плановете си. Денис беше вманиачена на тема ремонти, нещо като сериен престъпник. Това нейното си беше патология.
Не, не, не. Бари Синдлър се тревожеше само за едно — за наема. Държеше един етаж в офис сграда на Уилшир и Доу-ъни, имаше екип от двайсет и трима адвокати, които не ставаха за нищо, но клиентите се впечатляваха от гледката на многото бюра с гарнитура от адвокати. А и се справяха що-годе с незначителните подробности като снемане на показания и завеждане на молби за отлагане — неща, с които той не искаше да си губи времето. Бари знаеше, че съдебните дела са война на изтощение, особено делата за попечителство. Номерът беше да вдигнеш максимално цената и да проточиш максимално делото, защото по този начин заработваш възможно най-големите такси, а на съпрузите рано или късно им писва от безкрайните отлагания, подновявания и естествено от растящите в аритметична прогресия разходи. Дори и на най-богатите накрая им писваше.