И набра скорост по улицата.
— Изгубихме линейката, значи преминаваме към план Б. — Той погледна през рамо. — Доли, скъпа, погрижи се да подготвят амбулаторията. Кажи им, че ще сме при тях след двайсет минути. До час всичко това ще е зад гърба ни.
Хенри Кендал беше в шок. Току пред прага му бяха отвлекли дете, а той нищо не беше направил; собственият му син плачеше в обятията на майка си; Дейв пък беше хвърлил нечие ухо в тревата; майката на другото дете тъкмо се изправяше и крещеше някой да се обади в полицията, но джипа вече го нямаше, завил беше зад ъгъла и просто го нямаше.
Чувстваше се слаб и безсилен, сякаш беше направил нешо лошо. Не можеше да погледне в очите приятелката на Лин, затова влезе в къщата и седна на компютъра. Точно там беше седял преди пет минути, когато Дейв изкрещя и започна целият този ужас.
На екрана още седеше страницата на „ТракТек“, където преди малко беше въвел имената и серийните номера. На Дейв и Джейми, но не и на другия Джейми. Направи го сега, чувстваше се ужасно.
На екрана се появи празна карта и прозорче, където да въведеш номера на устройството, което те интересува. Най-напред въведе номера на Джейми Бърнет. Ако сензорът работеше, маркерът трябваше да се движи по улицата. Само че синият маркер не се движеше, а си стоеше на едно място. Появи се адресът — Марбъри Мадисън Драйв №348, адресът на собствената му къща.
Хенри огледа хола и видя белите маратонки на Джейми в единия ъгъл, заедно с малкия му сак. Хлапето не си беше обуло маратонките.
Хенри въведе серийния номер на собствения си син. Същият резултат. Синият маркер беше на домашния им адрес. После помръдна едва забележимо. И синът му Джейми влезе при него.
— Татко. Какво правиш? Полицията дойде. Искат да говорят с всички.
— Добре, идвам.
— Майка му е много разстроена, тате.
— Идвам.
— Плаче. Мама ме прати да взема хартиени кърпички.
— Идвам.
Хенри бързо въведе третия сериен номер, този на Дейв. Екранът почерня. Хенри зачака. След миг картата се появи отново, този път показваше шосетата на север от града, в участъка на Тори Пайнс.
Синият маркер се движеше.
„Север, шосе Тори Пайн, изток-североизток, 87 км/ч“.
После маркерът зави по Гейлорд, отдалечаваше се от крайбрежието.
По някакъв начин сензорът на Дейв се беше озовал в черния джип. Или беше изпаднал от обувката, или обувката се беше оказала в джипа. Но сензорът беше там и работеше.
— Джейми — викна той на сина си, — доведи Алекс. Кажи й че искам да й покажа нещо.
— Но, тате…
— Върви. И не казвай нищо на полицаите.
Алекс се взираше в екрана.
— Ще пипна тоя кучи син и ще му пръсна шибаната глава. Само да ми пипне детето, мъртъв е. — Гласът й беше равен, студен. Хенри усети как го побиват тръпки. Тази жена не се шегуваше.
— Къде отива? — попита тя.
— Към вътрешността, или пък иска да избегне задръстванията в Дел Мар. Може пак да се върне на крайбрежието. След няколко минути ще разберем.
— Колко се е отдалечил?
— На десетина минути път.
— Да тръгваме. Ти вземи това — каза тя и кимна към лаптопа. — Аз ще си взема пушката.
Хенри погледна през предния прозорец. До тротоара бяха спрели три патрулки с включени светлини, шестима полицаи стояха на моравата пред къщата.
— Няма да е толкова лесно.
— Напротив. Паркирала съм зад ъгъла.
— Но те искат да говорят с мен.
— Измисли някакво извинение. Ще те чакам в колата.
Каза им, че трябва да откара Дейв в болницата за преглед. И че съпругата му е видяла всичко и може да им разкаже какво е станало. Че ако трябва, по-късно ще даде писмени показания, но сега трябва да откара Дейв в болницата.
И понеже ръцете на Дейв бяха окървавени, полицаите се съгласиха. Лин го изгледа странно. Той каза:
— Ще се върна възможно най-бързо. — Заобиколи зад къщата и мина напряко. Дейв — вървеше след него — попита:
— Къде отиваме?
— Да намерим онзи тип. С черната брада.
— Той наранил Джейми.
— Да, знам.
— Аз пък наранил него.
— Да, знам.
— Ухото му падна.
— Аха.
— Другия път и носът му.
— Дейв — каза той. — Трябва да проявяваме сдържаност.
— Какво е със-държаност? — попита Дейв.
Твърде сложно беше да му го обясни точно сега. Бялата тойота на Алекс го чакаше. Качиха се. Хенри — отпред, Дейв — на задната седалка.
— Какво е това? — попита Дейв и посочи седалката до себе си.
— Не пипай, Дейв — каза Алекс. — Това е пушка.
Включи на скорост и потегли.
Обади се на Боб Кох със слабата надежда да има добри новини.