— Добре — каза Хенри. — Да тръгваме.
— Мамка му — изпсува Васко и настъпи спирачката. Караше по задния път, за да паркира зад хирургическия център. Планът беше д-р Мануел Кахал да излезе от центъра, да се качи в джипа, да вземе биопсиите и да се върне в сградата. Колкото по-малко свидетели, толкова по-добре.
Само че задният път се оказа блокиран. Два багера копаеха дълбока дупка. Нямаше как да ги заобиколи, а друг път нямаше. До хирургическия център оставаха цели сто метра.
— Мамка му, мамка му, мамка му — процеди той през зъби.
— Спокойно, Васко — каза Доли. — Голяма работа. Щом пътят е блокиран, просто ще идем пеша до центъра, ще минем през задния вход и ще свършим каквото имаме да свършим.
— Всички ще ни видят как се разхождаме из комплекса.
— И какво? Дошли сме да разгледаме. Пък и без това тук всички гледат само себе си. Нямат излишно време да мислят за нас. А дори да го направят и да решат да се обадят на някого — което никога няма да стане, — ние ще сме си свършили работата още преди те да са затворили телефона. Мануел може да го направи по-бързо в центъра, отколкото тук, навън.
— Не ми харесва. — Васко се огледа, спря поглед на препречения път, после го насочи към комплекса. Но Доли беше права. Трябваше само да минат през парка. Той се обърна към хлапето. — Слушай ме внимателно. Ще се поразходим. От теб искам само да кротуваш. Ако кротуваш, всичко ще е наред.
— Какво ще правите? — попита детето. — С мен?
— Нищо. Само ще ти вземем малко кръв.
— Ще има ли игли?
— Само една, малка. Като при чичо доктор. — Обърна се към Доли. — Обади се на Мануел. Кажи му, че идваме.
Джейми беше грижливо обучен да крещи и да рита с всички сили, ако някой се опита да го отвлече, и беше направил точно това, когато го грабнаха, но сега беше много уплашен и го беше страх, че ще го бият, ако им създаде неприятности, Затова вървеше тихо по алеята в парка, жената крачеше до него с ръка на рамото му, а якият гаден тип вървеше от другата му страна, с каубойска шапка на главата, така че да не се вижда, че ухото му е отхапано.
Разминаваха се с хора, всичките облечени в халати за баня, повечето бяха жени, бърбореха и се смееха, но никой не ги поглеждаше за повече от миг. Свърнаха по друга алея и но тогава Джейми чу някой да казва:
— Ей, искаш ли да ти помогна с домашното?
Джейми толкова се стресна, че спря. Погледна нагоре.
Беше птица. Със сивкави пера.
— Ти приятел на Евън ли си? — попита птицата.
— Не — каза той.
— На ръст си като него. Колко е единайсет минус девет?
Джейми беше толкова изненадан, че само зяпаше невярващо птицата.
— Хайде, скъпи — каза Доли. — Най-обикновен папагал.
— Най-обикновен папагал! — възмути се птицата. — Ти кого наричаш папагал ма?
— Наистина говориш много — каза Джейми.
— За разлика от теб — каза папагалът. — Кои са тези хора? И защо те държат?
— Не го държим — каза Доли.
— Господа, не се опитвате да убиете сина ми наистина, нали? — каза папагалът.
— О, Боже — каза Васко.
— О, Боже — каза птицата, имитираше гласа му едно към едно. — Как се казваш?
— Хайде — каза Васко.
— Аз съм Джейми — каза Джейми.
— Здравей, Джейми. Аз съм Жерар — каза папагалът.
— Здрасти, Жерар.
— Стига вече — каза Васко. — Тръгваме.
— Зависи кой кара влака, пич — каза Жерар.
— Доли, нямаме време — настоя Васко.
— Е, майката е най-добрият приятел на всяко момче — каза със странен глас птицата.
— Ти познаваш ли майка ми? — попита Джейми.
— Не, Джейми — каза Доли. — Не я познава. Просто повтаря неща, които е чувал.
— Има нещо гнило тука — каза Жерар. После, с различен глас: О, колко жалко! Да се сещаш за нещо по-добро?
Само че големите вече теглеха Джейми напред. Май наистина трябваше да тръгват, помисли си детето, а и предпочиташе да не прави сцени, защото го беше страх.
— Чао, Жерар — каза той.
— Чао, Джейми.
Продължиха по алеята. След малко Джейми каза:
— Много беше сладък тоя папагал.
— Да, миличък — каза Доли, държеше го здраво за рамото.
Алекс влезе в парка и най-напред мина покрай басейна. По-тих басейн не беше виждала — никой не се плискаше във водата, нито викаше. Хората се печаха на слънце като трупове. Имаше гардеробче, пълно с хавлиени кърпи и халати. Тя взе един халат и го метна на едното си рамо, за да прикрие увитата в хавлиената кърпа пушка.
— Къде си се научила на тези неща? — попита Хенри. Тресеше се от нерви. И как иначе — жената до него имаше пушка и смяташе да я използва. Не знаеше дали онзи, брадатият, е въоръжен, но най-вероятно беше.