— Вие, разбира се, си давате сметка, че ако поискате тестване на жена ви, тя ще поиска и вие да се подложите на изследвания.
— Няма проблем — каза Диел.
— Вече сте се изследвали?
— Не. Но знам как се подправят лабораторни резултати. Бари Синдлър се облегна назад.
„Идеално“.
4.
Под високия балдахин на дърветата джунглата тънеше в мрак и тишина. Нито повей не поклащаше гигантските папрати. Хагар изтри потта от челото си, погледна назад към другите и продължи напред. Експедицията беше навлязла дълбоко в джунглите на Суматра. Никой не говореше, което беше точно по вкуса на Хагар.
До реката не оставаше много. На отсамния бряг имаше лодка от издълбан дънер и въже, опънато през реката. Прехвърлиха се на два пъти, Хагар стоеше прав в лодката и я придвижваше с теглене по въжето, после се върна сам да качи и втората група. Беше тихо, като се изключеше далечният вик на птица-носорог.
Продължиха по отсрещния бряг. Пътеката през джунглата ставаше по-тясна и разкаляна на места. На спътниците му това не им хареса — мърмореха. Накрая някой попита:
— Още колко остава?
Пак онова хлапе. Вечно мрънкащият американски тийнейджър с пъпките по лицето. Залепил се беше за майка си, едра матрона с широкопола сламена шапка.
— Наближаваме ли вече? — измрънка пак хлапето. Хагар сложи пръст на устните си.
— Тихо.
— Болят ме краката.
Другите туристи бяха спрели — групичка тъпаци с ярки Дрехи. И гледаха хлапето.
— Слушай — прошепна Хагар, — ако вдигаш шум, няма да ги видиш.
— И без това не ги виждам. — Хлапето се нацупи, но млъкна и застана в редицата, когато групата продължи напред. Днес бяха почти само американци. Хагар не обичаше амери-канците, но не те бяха най-лошите. Трябваше да признае, че най-лоши бяха…
— Там!
— Вижте, ей там!
Туристите сочеха развълнувано напред и кудкудякаха като кокошки. На петдесетина метра пред тях млад мъжки оран-гутан стоеше прав в клонака, който се полюляваше леко под тежестта му. Великолепно създание с червеникава козина, приблизително двайсет килограма, с бяла ивица над едното ухо. Хагар не го беше виждал от седмици.
Даде им знак да млъкнат и бавно тръгна по пътеката. Туристите го следваха по петите, препъваха се и се блъскаха един в друг.
— Шшш! — изсъска им той.
— Какво толкова? — каза един. — Нали сме в резерват.
— Шшшш!
— Но те са защитени тук…
— Шшшш!
На Хагар му трябваше тишина. Бръкна в джоба на ризата си и натисна копчето за запис. Свали микрофончето от ревера си и го хвана в ръка.
Бяха вече на трийсетина метра от орангутана. Минаха покрай табела, на която пишеше „РЕЗЕРВАТ ЗА ОРАНГУТАНИ БУКУТ АЛАМ“. Именно тук лекуваха осиротелите орангу-танчета и постепенно ги връщаха в естествената им среда. Имаше ветеринарна клиника, изследователска станция и екип учени.
— Щом е резерват, не виждам защо…
— Джордж, чу го какво каза. Млъкни. Двайсет метра.
— Вижте, още един. Два! Три!
Сочеха наляво. Високо сред зеления балдахин едногодишно орангутанче се придвижваше от клон на клон в компанията на по-голям свой събрат. Люлееха се грациозно. Хагар не се интересуваше от тях. Вниманието му беше насочено изцяло към първото животно.
— Орангутанът с бялата ивица не понечи да избяга. Висеше на една ръка, полюляваше се във въздуха и ги гледаше, кил-яал глава настрани. По-младите животни в листака горе бяха изчезнали. А този с бялата ивица не мръдваше от мястото си я ги гледаше.
Десет метра. Хагар вдигна микрофона пред себе си. Ту-пистите вадеха камерите си. Орангутанът гледаше право към Хагар. Издаде странен звук, като кашлица.
— Дуаас.
Хагар повтори звука.
— Дуаас.
Орангутанът го гледаше. Извитите устни се раздвижиха. Поредица гърлени звуци.
— Оох стом дуаас, варлаат леанме. Един от туристите каза:
— Той ли издава тези звуци?
— Да — отговори Хагар.
— Ама той… говори ли?
— Маймуните не могат да говорят — каза друг турист. — Орангутаните даже звуци не издават. Пише го в книгата.
Неколцина направиха снимки на висящата маймуна. Въпреки ярките светкавици младото животно само примигна. И раздвижи устни:
— Геен лихтен дуаас.
— Да не е болен? — притеснено попита една жена. — Това прозвуча като кашлица.
— Не е кашлица — каза друг глас.
Хагар погледна през рамо. Едър мъж в края на групата, Който от началото на прехода се мъчеше да не изостава и сега пухтеше зачервен, държеше диктофон, насочен към орангутана. Лицето му изразяваше решителност. Каза на Хагар:
— Това да не е някакъв номер?
— Не — каза Хагар.