В лабораториите на „Радиал Дженомикс“, разположени в евкалиптовите горичка на Калифорнийския университет в Сан Диего, Хенри Кендал потропваше с пръсти по масата, докато чакаше Чарли да вдигне. Три сигнала вече. Къде беше Чарли, по дяволите? Накрая все пак се обади:
— Ало?
— Чарли? — каза Хенри. — Чу ли новината?
— Коя новина?
— За маймуната в Суматра, коя друга, за Бога?
— Това са глупости — каза Чарли.
— Защо?
— Стига, Хенри. Знаеш, че са глупости.
— Казаха, че маймуната говорела на холандски.
— Глупости са.
— Може да е бил екипът на Утенбрьок — каза Кендал.
— Да бе. Маймуната е голяма, на две или три години.
— Е, и? Утенбрьок може да го е направил преди няколко години. Екипът му е достатъчно напреднал. Пък и онези типове от Утрехт са нагли лъжци.
Чарли Хагинс въздъхна.
— В Холандия подобни изследвания са незаконни.
— Именно. И затова са отишли в Суматра.
— Хенри, технологията е много трудна. Ще минат години, преди да създадем трансгенетична маймуна. Знаеш го.
— Не, не го знам. Чу ли какво са обявили вчера от Утрехт? Извлекли са стволови клетки от бик и са ги присадили в тестиси на мишки. Това не е ли трудно според теб? Аз бих казал, че са с едни гърди пред всички останали.
— Мислех, че са бъзикали топките на мишоците, а не са им присаждали цици.
— Нищо смешно не виждам.
— Ами представи си бедните мишки, които влачат насам-натам гигантски бичи топки, и ще ти стане смешно.
— Нещо не ми става…
— Хенри, не може да чуеш нещо по телевизията и ей така да повярваш, че има говорещи маймуни.
— Мога.
— Хенри. — В гласа на Чарли се промъкна раздразне-ние — Това е телевизия. Същото е като с двуглавата змия, която вдигнаха толкова шум преди време. Стегни се, моля те.
— Двуглавата змия беше истинска.
— Трябва да закарам децата на училище. Ще поговорим по-късно — каза Чарли и затвори.
Гадняр. Жена му караше децата на училище, винаги.
„Каза го само за да се отърве от мен“.
Хенри Кендал закрачи из лабораторията, спря пред прозореца, после пак тръгна напред-назад. Пое си дълбоко дъх. Той, разбира се, знаеше, че Чарли е прав. Репортерска измишльотина, това трябваше да е.
Но… ами ако не беше?
Нямаше спор, че Хенри Кендал се числи към хистерич-ния тип характер — случваше се ръцете му да треперят, когато говори, особено ако е развълнуван. А и беше малко непохватен, все се спъваше и се удряше в разни неща в лабораторията. Имаше нервен стомах. И все се тревожеше за какво ли не.
Но истинската причина да се тревожи сега, причина, която не можеше да сподели с Чарли, беше свързана с един разговор отпреди седмица. Тогава го сметна за безсмислен.
Сега обаче казаното придобиваше зловещ оттенък.
Някаква секретарка от Националния здравен институт се беше обадила в лабораторията и беше поискала да разговаря с д-р Кендал. Когато той вдигна, тя попита:
— Вие ли сте доктор Хенри А. Кендал?
— Да…
— Вярно ли е, че преди четири години сте работили в НЗИ по време на творчески отпуск?
— Да.
— От май до октомври?
— Мисля, че да. За какво става въпрос?
— И сте извършили част от проучването си в лабораторията за примати в Мериланд?
— Да.
— Вярно ли е, че когато сте дошли през месец май същата година в института, сте се подложили на обичайните тестове за заразни болести, защото проучванията ви са включвали работа с примати?
— Да — каза Хенри. Бяха му направили десетки тестове — всичко, от HIV и хепатит до грип. Доста кръв му източиха. — За какво става въпрос?
— Просто попълвам някои допълнителни формуляри — каза жената. — За доктор Белармино.
Студени тръпки плъзнаха по гръбнака на Хенри.
Роб Белармино оглавяваше секцията по генетика в Националния здравен институт. Преди четири години, когато Хенри работеше в института, секцията имаше друг ръководител, но сега Белармино командваше парада. И не беше в най-приятелски отношения нито с Хенри, нито с Чарли.
— Някакъв проблем ли има? — попита Хенри. Имаше неясното усещане за наличието на голям проблем.
— Не, не — каза тя. — Просто бяхме разместили част от документацията, а доктор Белармино държи архивът да е в пълен ред. Докато сте били в лабораторията за примати, използвали ли сте в някое от проучванията си женско шимпанзе на име Мери? Лабораторният й номер е бил F-402.
— Ами, не помня — каза Хенри. — Доста време мина все пак. Работих с няколко шимпанзета. Не помня подробности.
— Била е бременна през онова лято.
— Съжалявам, наистина не си спомням.
— През онова лято е избухнала епидемия на енцефалит и повечето шимпанзета са били поставени под карантина. Нали така?