— Изглеждат добре. Това втората им доза ли е?
— Да.
— Хайде, момчета — каза Джош. — Дръжте се прилично, милички. — Отвори първата клетка и с бързо движение хвана плъха вътре. Държеше животното през телцето, като с палеца и показалеца си придържаше умело вратлето му. Нагласи малкия пластмасов конус върху муцунката на плъха. Дъхът на животното замъгли прозрачната маска. Кратко изсъскване и вирусът беше освободен през дюзата. Джош задържа маската върху муцуната на плъха още десет секунди, докато животното вдиша. После го пусна обратно в клетката му.
— Първият е готов.
Том Уелър отбеляза с електронната писалка върху монитора на компютърчето си и двамата се преместиха пред следващата клетка.
Ретровирусът беше обработен така, че да пренася ген, известен като ACMPD3N7, един от гените, контролиращи аминокарбоксимуконатната паралдехидна декарбоксилаза. В „Биоджен“ го наричаха „гена на зрелостта“. Когато се активираше, ACMPD3N7, изглежда, променяше реакциите на амигдалата и цингулатната гънка в мозъка. В резултат се наблю-даваше по-ранно настъпване на зряло поведение — поне при плъховете. Женските плъхове в детска възраст например показваха наченки на майчинско поведение, като търкаляне на изпражненията в клетката, много по-рано от обичайното А „Биоджен“ разполагаше и с предварителни данни за подобно действие на гена и при маймуни.
Интересът към този ген произтичаше от възможната му връзка с невродегенеративните заболявания. Една от теориите за възникването на тези заболявания гласеше, че те са резултат от нарушения на мозъчните пътеки, отговорни за съзряването.
Ако това беше вярно — ако ACMPD3N7 имаше връзка, да речем, с болестта на Алцхаймер или с друга форма на сенил-ност, — то търговската стойност на гена би била огромна.
Джош тъкмо нагласяваше маската върху муцунката на поредния плъх, когато телефонът му иззвъня. Той даде знак на Том да го извади от джоба на ризата му.
Уелър погледна екранчето и каза:
— Майка ти е.
— О, по дяволите — измърмори Джош. — Я хвани тоя плъх.
— Джошуа, какво правиш?
— Работя, мамо.
— Можеш ли да прекъснеш?
— Не точно…
— Защото случаят е спешен. Джош въздъхна.
— Какво е направил този път?
— Не знам — каза тя, — но е в ареста, в центъра.
— Ами Чарли да го измъкне. — Чарлз Силвърбърг беше семейният адвокат.
— Той точно това прави в момента — каза майка му. — Но Адам трябва да се яви пред съда. И някой трябва да го докара вкъщи след изслушването.
— Аз не мога. На работа съм.
— Той ти е брат, Джош.
— Да. И освен това е на трийсет — каза Джош. Това продължаваше от години. Брат му Адам, инвестиционен банкер, вече десетина пъти влизаше и излизаше от клиники за детоксикация. — Не може ли да си вземе такси?
— Не мисля, че е разумно при тези обстоятелства. Джош въздъхна отново.
— Какво е направил, мамо?
— Явно е купил кокаин от жена, която работела под прикритие за Агенцията за борба с наркотиците.
— Пак ли?
— Джошуа. Ще отидеш ли да го вземеш, или не? Дълга въздишка.
— Да, мамо. Ще отида.
— Сега ли? Можеш ли да тръгнеш веднага?
— Да, мамо, тръгвам.
Прекъсна връзката и се обърна към Уелър.
— Какво ще кажеш да довършим това след два часа?
— Няма проблем — каза Том. — И без това имам недовършена документация в офиса.
Джошуа се обърна и на излизане от помещението свали ръкавиците. Пъхна флакончето, предпазните очила и хартиената маска в джоба на престилката си, свали ламинираната картичка на щипка, която предупреждаваше за радиационна опасност, и бързо тръгна към колата си.
Докато караше към центъра, хвърли поглед към флакончето, което се подаваше от джоба на престилката, метната на Дясната седалка. Ако не искаше да наруши протокола на изследването, трябваше да се върне в лабораторията и да напръска останалите плъхове преди пет следобед. Разписанията от този вид и необходимостта да се спазват символизираха всичо, което различаваше Джош от по-големия му брат. Преди Адам имаше всичко — привлекателна външност, много приятели, спортни постижения. Гимназиалните му години в елитното училище „Уестфийлд“ се състояха сякаш само от триумфи — редактор на училищния вестник капитан на футболния отбор, президент на клуба по дебати, накрая спечели и стипендия за колеж. За разлика от него, Джош беше типичният смотан зубър. Пълничък, нисък и тромав. Като вървеше, си влачеше краката — такава му беше походката и нищо не можеше да направи. Момичетата го презираха. Чуваше ги как се кискат зад гърба му по коридорите. Гимназията беше истинско мъчение за Джош. И той не се справи добре. Адам отиде да учи в Йейл. Джош едва го добута до „Емерсън Стейт“.