— В една лаборатория тук, в Лонг Бийч.
— Как се казва?
— „Биорад Тестинг“.
— Хм. Тия лаборатории, дето се рекламират по интернет, не са много надеждни. Знаеш го, нали?
— Те гарантираха, че резултатът е верен.
— Мама е много разстроена.
— Неин проблем — каза тя.
— Ясно ти е, предполагам, че сега и тя ще поиска тест. И ще заведе дело. Защото ти всъщност я обвиняваш в [???]
— Виж какво, Томи, изобщо не ме интересува.
— Лизи, всичко това създава излишни усложнения смъртта на татко.
— Твоят татко — каза тя. — Не моят.
9.
Кевин Маккормик, главен администратор на болница „Лонг Бийч Мемориъл“, вдигна поглед към ниския набит човек, който тъкмо влизаше в кабинета му, и каза:
— Как се е стигнало до това, по дяволите? — И побутна към новодошлия купчината листа на бюрото си.
Марти Робъртс, шефът на патологията, прегледа набързо документацията.
— Нямам представа.
— Съпругата на починалия Джон Дж. Уелър ни съди за незаконно предоставяне на тъкани, които сме дали на дъщерята.
— Какво казва законът по въпроса? — попита Марти Робъртс.
— Не е много ясно. Като член на семейството, по закон дъщерята има пълното право да поиска и получи тъкани от починалия, за да бъдат изследвани за заболявания, които могат да засегнат самата нея. Проблемът е, че тя е направила тест за бащинство и резултатът е излязъл отрицателен. Тоест, тя не е негова дъщеря. Което в известен смисъл означа-ва, че сме й предоставили тъкани от починалия незаконно.
— Не сме могли да знаем, че…
— За това спор няма. Но тук говорим за законовата гледна точка. Единственият важен въпрос е дали семейството може да заведе дело срещу нас. И отговорът е: да, имат основание за завеждане на съдебно производство и вече са направили постьпки за това.
— Къде е тялото? — попита Марти.
— Погребано, разбира се. Преди осем дни.
— Разбирам. — Марти разлисти отново страниците. — И те искат…
— Освен претенциите си към болницата искат и кръвни и тъканни проби за допълнително тестване — каза Маккормик. — Имаме ли кръвни и тъканни проби на на починалия?
— Трябва да проверя — отговори Марти. — Но предполагам, че имаме.
— Така ли?
— Ами да. Напоследък пазим доста тъканни проби, Кевин. Така де, събираме колкото се може повече, от всеки пациент, който дойде в болницата…
— Това е грешният отговор — сърдито каза Маккормик.
— Какъв е правилният?
— Че нямаме никакви тъкани от този човек.
— Но те ще знаят, че имаме. Най-малкото защото направихме тестове за алкохол и наркотични вещества, които са задължителни при катастрофа, така че със сигурност имаме от кръвта му…
— Имали сме, но пробата се е изгубила.
— Добре. Изгубила се е. Но каква полза от това? Винаги могат да изровят тялото и да вземат колкото проби искат.
— И?
— И нека го направят. Така ни съветват от юридическия отдел. Ексхумацията изисква време, разрешителни и пари. Предполагаме, че няма да имат времето или парите и в крайна сметка ще се откажат.
— Добре — каза Марти. — А аз съм тук, защото…?
— Защото искам да се върнеш в патологията и да потвърдиш, че за жалост не са останали никакви проби от починалия и че всичко, което не е било дадено на дъщерята, е било изгубено или забутано.
— Разбрано.
— До час да ми се обадиш — каза Маккормик и се обърна към монитора на бюрото си.
Марти Робъртс влезе в лабораторията на патологията в подземието. Патосанитарят Раза Рашад, красив тъмноок мъж на двайсет и седем години, търкаше масите от неръждаема стомана преди края на смяната си. В интерес на истината, именно Раза въртеше патолабораторията. Марти беше толкова натоварен с административна работа като отговорник на старшите патолози, специализантите, графика на студентите и всичко останало, че беше принуден да разчита на Раза, който беше и интелигентен, и амбициозен.
— Здрасти, Раза. Помниш ли онзи четирийсет и шест годишен бял мъж с множеството травми, отпреди седмица? Онзи от надлеза?
— Да. Сещам се. Хелър или Уелър, нещо такова.
— Дъщерята е поискала кръвна проба?
— Да. Дадохме й.
— Та значи тя е направила тест за бащинство, който се оказал отрицателен. Онзи мъж не й е бил баща.
Раза го изгледа с празен поглед.
— Сериозно?
— Да. И сега майката е пощуряла. Иска още проби. С какво разполагаме?
— Трябва да проверя. Обичайното, предполагам. Всички основни органи.
— Някакъв шанс този материал да е забутан някъде? — каза Марти. — Така че да не можем да го намерим? Раза бавно кимна, гледаше го втренчено.
— Може би. Винаги е възможно да е станала грешка в завеждането, разменени етикети или нещо друго. Тогава ще е трудно да се намерят.
— Би могло да отнеме месеци, нали?
— Или години. Може би никога.
— Колко жалко — каза Марти. — Така, а кръвта от теста за токсични вещества?
Раза смръщи чело.
— Тия работи се пазят в лабораторията. Нямаме достъп до архива им.
— Значи кръвните проби още са у тях?
— Да. У тях са.
— И ние нямаме достъп? Раза се усмихна.
— Може да ми отнеме ден-два.
— Хубаво. Заеми се.
Марти Робъртс отиде до телефона, набра кабинета на главния администратор и когато Маккормик вдигна, каза:
— Много неприятно, Кевин. За жалост всички тъкани са били изгубени или заведени под грешно име.
— Наистина много неприятно — каза Маккормик и затвори.
— Марти — попита Раза. — Някакъв проблем ли има с този… Уелър ли беше?
— Не — отвърна Марти. — Вече не. Колко пъти да ти казвам — не ми викай Марти. За теб съм „доктор Робъртс“.