Емили прехапа устни.
— Какво става?
— Помолих го да направи всички тестове тук, мамо.
— И той се съгласи? Благодаря ти, скъпи — каза тя и го целуна. — Ще направи всички тестове, които би направил и в болницата, нали?
— Не всички, но достатъчно, за да даде отговор на въпросите ти.
След двайсет минути тъканните проби бяха взети и поставени в епруветки. Епруветките бяха прибрани в специален хладилен контейнер. Ковчегът бе спуснат обратно в гроба.
— Хайде — каза Емили Уелър на децата си. — Да се махаме оттук. Трябва да пийна нещо.
Докато се отдалечаваха с колата, тя се обърна към Том.
— Съжалявам, че ти се наложи да направиш това. Много ли се беше разложил Джак?
— Не — каза той. — Не много.
— О, това е добре — каза Емили. — Много е добре.
14.
Робъртс беше плувнал в пот. Като нищо можеше да си изгуби разрешителното заради това, което беше направил. Стигаше само някой от гробарите да вдигне телефона и да се обади в общината. Там щяха да се зачудят защо Марти е нарушил протокола, особено когато се касае за оспорвани резултати и евентуален съдебен процес. Винаги има риск от контаминация, от замърсяване, когато пробите се вземат на терен. Това всички го знаеха. И в общината щяха да се удивят, че Марти Робъртс е поел такъв риск. А скоро щяха да се запитат и защо…
„Мамка му. Мамка му, мамка му, мамка му!“ Спря на паркинга пред спешното, до линейките, и забърза по коридора в сутерена към патологията. Беше обедно време и почти никой не се мяркаше. Масите от неръждаема стомана бяха празни. Раза се миеше.
— Идиот шибан! — извика Марти. — Какво искаш? Да ни вкараш и двамата в затвора ли?
Раза бавно се обърна и попита:
— Какво става?
— Какво ли? Сто пъти ти казах да вземаш костите само на кремациите. Не на погребенията. На кремациите. Толкова ли е трудно да го запомниш?
— Правя точно както си ми казал — отвърна Раза.
— Не е вярно. Защото току-що се връщам от ексхумация и знаеш ли какво видях, когато изровихме човека? Адски слаби крака, Раза. И адски слаби ръце. На труп, който е погребан.
— Нямам нищо общо с това — каза Раза.
— Някой обаче е взел костите.
Раза тръгна към офиса.
— Как се казва човекът?
— Уелър.
— Пак ли той? Същият, дето му загубихме тъканите?
— Същият. Семейството го ексхумира. Защото е бил погребан.
Раза се наведе над бюрото и вкара името на пациента в компютъра. Впери поглед в екрана.
— Така. Прав си. Наистина е било погребение. Само че не съм го обработил аз.
— Не си го обработил ти? А кой, по дяволите? Раза сви рамене.
— Брат ми ме замести тогава. Имах работа онази вечер.
— Брат ти? Какъв брат бе? Никой друг няма право да…
— Не откачай, Марти — каза Раза. — Брат ми ме замества от време на време. Знае какво да прави. Работи в погребално бюро.
Марти изтри потта от челото си.
— Господи! От колко време продължава това?
— Ами… от година някъде.
— Година!?
— Само нощем, Марти. Само късно нощем. Облича лабораторната ми престилка, прилича на мен… Като близнаци сме.
— Я чакай — каза Марти. — Кой е дал кръвната проба на онова момиче? На онази Лиза Уелър.
— Добре де — каза Раза. — Случва се брат ми да допусне грешка, признавам.
— И понякога работи и следобед?
— Само в неделите, Марти. И само когато имам да свърша нещо важно.
Марти се олюля. Приведе се и задиша дълбоко.
— Значи някакъв тип, който дори не работи в болницата, е дал кръвна проба на някаква жена просто защото тя го е помолила? Това ли се опитваш да ми кажеш, по дяволите?
— Не някакъв тип. Брат ми.
— Господи!
— Каза, че момичето било симпатично.
— И това обяснява всичко?
— Стига, Марти — подхвана успокоително Раза. — Съжалявам за тоя Уелър, наистина съжалявам, но всеки е можел да го направи. Даже в гробището може да са го изровили и да са взели дългите кости. Гробарите често приемат подобни поръчки. Знаеш, че това е редовна практика. Нали спипаха онези момчета във Финикс. И другите в Минесота. И наскоро в Бруклин.
— И те всичките са в затвора, Раза.
— Добре де. Така е. Работата е там, че аз казах на брат си да го направи.
— Ти си му…
— Да. Онази нощ, когато пристигна трупът, ми се обадиха за кост и Уелър се оказа от подходящия вид. Какво трябваше да направя според теб? Знаеш, че типовете с костите могат лесно да ни духнат под опашките и да се обърнат към друг да им свърши работата. Като кажат „сега“, значи „сега“. Доставяш или умираш.
Марти въздъхна.
— Да, за това спор няма.
— Няма я.
Марти седна на стола и започна на свой ред да трака по клавиатурата.