— Само че — каза, — щом си извадил костите преди осем дни, защо още няма превод по моята сметка?
— Нямай грижа. На път е.
— Чекът пътува по пощата, така ли?
— Добре де, забравих. Ще си получиш своето.
— Гледай да си го получа — каза Марти и стана. — И брат ти повече да не е стъпил в болницата, разбра ли?
— Добре, Марти. Споко.
Марти Робъртс излезе да премести колата си от паркинга пред спешното отделение в запазената за лекари част на подземния гараж. Паркира я и дълго седя в нея. Седеше и мислеше за Раза.
„Ще си получиш своето“.
Раза, изглежда, започваше да си въобразява, че програмата е лично негова и че Марти Робъртс работи за него. Раза разпределяше плащанията. Раза решаваше кой ще го замества. Раза не се държеше като наета работна ръка; започваше да се държи, сякаш той командва парада, и това криеше опасности от най-различен характер.
Трябваше да се направи нещо по въпроса.
И то скоро.
В противен случай загубата на разрешителното за практикуване на лекарската професия щеше да е най-малкият му проблем.
15.
По залез-слънце покритият с титанови плоскости куб на „Биоджен Рисърч“ грееше в ослепително червено и потапяше съседния паркинг в тъмнооранжев цвят. Президентът на компанията излезе от сградата, спря, колкото да си сложи слънчевите очила, и тръгна към чисто новото си сребристо порше „Карера SC“. Обичаше тази кола. Беше я купил предната седмица, за да ознаменува наближаващия си развод…
— Мамка му!
Не можеше да повярва на очите си.
— Мамка му! Мамка му! Мамка му!
Мястото му на паркинга беше празно. Колата я нямаше. „Кучката му гадна!“
Не знаеше как го е направила, но беше сигурен, че тъкмо тя е взела колата. Сигурно приятелчето й го беше уредило. В края на краищата новото й гадже продаваше коли. Една стъпка по-високо от учителя по тенис. Кучка!
Хукна назад към сградата. Брадли Гордън, шефът на охраната, стоеше във фоайето и си приказваше сладко-сладко с Лиза, служителката на рецепцията. Лиза беше много симпатична. Точно заради това я беше наел Рик.
— Дяволите да го вземат, Брад — каза Рик Диел. — Записите от паркинга. Дай да ги видим.
— Защо? Какво е станало?
— Някой ми е откраднал поршето.
— Стига бе! — възкликна Брад. — Кога?
„Брад определено не го бива за тази работа“, помисли Рик. Не за пръв път стигаше до това заключение.
— Дай да видим записите от камерите.
— Да, да, разбира се — каза Брад, намигна на Лиза и тръгна към зоната с ограничен достъп, като прекара картата си през слота до вратата. Рик го последва вбесен.
На едно от двете бюра в малкия стъклен офис на охраната някакво хлапе разглеждаше съсредоточено лявата си длан Не обръщаше никакво внимание на редиците монитори пред себе си.
— Джейсън — смъмри го Брад. — Господин Диел е тук.
— Уф! — Хлапето подскочи на стола. — Извинете. Имам някакъв обрив. Не знаех дали…
— Господин Диел иска да види записите от охранителните камери. Кои камери точно, господин Диел?
„О, Господи“, въздъхна мислено Диел, а на глас каза:
— Камерите от паркинга.
— От паркинга, да. Джейсън, да започнем със записите отпреди четиридесет и осем часа и…
— Тази сутрин дойдох на работа с колата — каза Диел.
— Така… По кое време?
— Пристигнах тук в седем.
— Така. Джейсън, да видим какво имаме от седем сутринта.
Хлапето се размърда на стола си.
— Ами, господин Гордън, камерите на паркинга не работят.
— О, да, вярно. — Брад се обърна към Диел. — Камерите на паркинга не работят.
— Защо?
— Не съм сигурен. Май някакъв проблем с кабелите.
— От колко време не работят?
— Ами…
— От два месеца — каза хлапето.
— От два месеца!?
— Наложи се да поръчаме някои части — каза Брад.
— Какви части?
— От Германия.
— Какви части?
— Ще трябва да погледна.
Хлапето каза:
— Камерите на покрива работят.
— Ами покажи ми записите от камерите на покрива.
— Да. Джейсън, да видим какво имаме от покрива.
Минаха петнайсет минути, докато превъртят назад диги-талните записи и ги накарат да тръгнат напред. Рик гледаше как поршето му се появява на паркинга. После как самият той слиза от колата и влиза в сградата. Станалото след това го изненада. След не повече от две минути се появи друга кола, двама мъже изскочиха от нея, преодоляха за нула време защитата на поршето и изчезнаха с двете коли.
— Чакали са ви — каза Брад. — Или са ви проследили.
— Така изглежда — каза Рик. — Обади се в полицията, докладвай за кражбата и кажи на Лиза, че искам да ме откара до вкъщи.