Мамка му!
Шибаният Раза!
Марти се замисли. Четиридесет и шест годишен мъж, занимаващ се с бодибилдинг. На тази възраст, с пораснали вече деца… имаше само две причини да полага толкова грижи за тялото си. Или да е гей, или да си има любовница. И естествено пренебрегва съпругата си. А тя? Тя съответно е бясна.
Бясна, да. Но толкова, че да отрови откачения си съпруг? Възможно. Хората убиват половинките си и за по-дребни неща. Марти се замисли за госпожа Уелър, върна се към ексхумацията на съпруга й. Образите бяха съвсем ясни — разплаканата вдовица, облегнала се на високия син, добрата дъщеря малко встрани, с хартиени кърпички в готовност. Всичко много трогателно.
Освен…
Щом извадиха ковчега от земята, Емили Уелър изведнъж стана нервна. Опечалената вдовица внезапно се сети, че предпочита всичко да стане бързо. Не отнасяйте тялото в болницата. Не вземайте твърде много тъканни проби. Жената, настояла за подробни ДНК изследвания, май изведнъж беше променила решението си.
Защо?
Сещаше се само за един възможен отговор — госпожа Уелър бе искала да се направи тест за бащинство, но не бе знаела, че за тази цел тялото трябва да се върне в болница. Не бе знаела, че ще вземат тъканни проби от множество органи. Мислила беше, че ще вземат само една бърза проба и ще върнат тялото в земята, а тя ще се прибере у дома. Всичко извън това, изглежда, изнервяше госпожа Уелър. Може би все пак имаше надежда.
Влезе в кабинета си и затвори вратата. Трябваше да се обади на госпожа Уелър. Разговорът щеше да е деликатен. В архивите на болницата щяха да останат датата и часът на обаждането. Така че… по каква причина да я потърси? Марти смръщи чело.
А, да — защото трябва да вземе ДНК от нея и от децата й.
Добре, ставаше. Но защо не е взел ДНК от нея и семейството й още на гробището? Нищо работа — прокарваш клечка с памучен връх по вътрешната страна на бузата — и готово. Отнема секунди.
Отговор — защото е смятал, че вече са им взели ДНК проба в лабораторията на госпожица Стара мома.
Обмисли този вариант. Огледа го от всички страни.
Не откри никакви слаби места. Имаше основателна причина да се обади.
Вдигна телефона и набра номера.
— Госпожо Уелър, обажда се доктор Робъртс от болница „Мемориъл“. Марти Робъртс.
— Да, доктор Робъртс. — Пауза. — Какво има?
— Просто исках да се уговорим кога ще можете да дойдете с Децата си тук, за да вземем кръв и проби от устната кухина — За ДНК теста.
— Вече дадохме. При онази жена в лабораторията.
— О, разбирам. Имате предвид доктор Хънтър? Съжалявам, не знаех.
Пауза. После Емили каза:
— Вие… работите по тестовете на Джак, нали?
— Да. Някои ги правим тук, други отиват в лабораторията. Вече открихте ли нещо? Тоест, установявате онова, което сте очаквали, нали?
Марти я слушаше с усмивка. Тя не питаше за бащинството. Тревожеше се за нещо друго, което можеше да открият.
— Ами, в интерес на истината…
— Да?
— Всъщност има едно дребно усложнение. Нищо важно.
— Какво усложнение?
— В генетичната лаборатория са открили следи от необичаен химикал з тъканите на господин Уелър. Сигурно е лабораторна грешка, контаминация на пробата.
— Какъв химикал?
— Споменавам го само защото знам, че искате неприятностите около съпруга ви да приключат възможно най-скоро.
— Точно така. Искам да почива в мир — каза тя.
— Разбира се. Не бих искал това да се отложи с дни и дори със седмици, докато се задават въпроси за този химикал и как той се е озовал в тялото му. Защото дори да е лабораторна грешка, от този момент ситуацията попада под разпоредбите на закона, госпожо Уелър. Дори не би трябвало да разговарям с вас. Но… в известен смисъл се чувствам отговорен. Както казах, не ми се ще едно следствие да забави нещата още повече.
— Разбирам — каза тя.
— Аз, разбира се, никога не бих ви посъветвал да постъпите другояче, освен според закона, госпожо Уелър. Но усетих, че ексхумацията на съпруга ви беше тежко преживя шне за вас…
— Да… да…
— И ако не искате още едно такова преживяване при повторна ексхумация — да не споменаваме и за разноските, бихте могли да изберете едно по-щадящо чувствата ви решение. И по-евтино също… Имате правото да поискате тялото да бъде кремирано.
— Не знаех — каза тя.
— Сигурно не сте си давали сметка, че изваждането тялото му от земята ще е толкова травматично преживяване за вас.