— Нека си го кажем, това се отнася за много хора — завърши лекторът. — Никой не иска да мисли самостоятелно, ако има друг начин.
— Казвате, че начините на поведение, които изредихте, ще се смятат за патологични? — попита някой.
— Всяко натрапчиво поведение е патологично — отговори лекторът.
— Дори когато води до нещо добро? Като протестните шествия?
— Нашата позиция е следната — каза лекторът. — Смятаме, че сме на крачка от идентифицирането на набор от болестни състояния, свързани със способността за социализиране. Тези генетични аномалии, свързани с гена на удобството, още не са окончателно установени, но Колумбийският университет е подал заявка за патент върху самия ген, което означава, че с окончателното доказване на свързаните с него разстройства стойността на гена ще расте пропорционално.
Гоуд се изкашля.
— Сгрешили сме. Всички тези заболявания са разстройства способността за социализиране. Не можем да наречем гена другояче освен „социализиращ“. Така и стана.
Из „Бизнес Онлайн“:
По наследство ли се предава стремежът ни да се социализираме? Учени от Лаборатории Моркоум в Колумбийския университет вярват, че това е така. Те съобщиха, че са открили ген, който регулира способността за социализиране, и че са подали заявка за патент върху гена…
Редакторски коментар от „Ню Йорк Таймс“:
Учени от Колумбийския университет твърдят, че са открили социализиращ ген. Кое е следващото? Ген на срамежливостта? Ген на отшелничеството? Монашески ген? Какво ще кажете за ген „я ми се разкарайте от главата“?
Истината е, че учените се възползват от неосведомеността на широката общественост за това как всъщност работят гените. Нито една поведенческа черта не се контролира само от един ген. За жалост хората не знаят това. Мислят си, щом има ген за цвета на очите, за ръста и за къдравата коса, защо да няма и ген за социализирането? Генетиците прикриват истината. Всички те са в бордовете на една или друга частна компания и се надпреварват кой да идентифицира повече гени, които да патентоват за собствена финансова изгода.
Ще спре ли някога това? Явно не.
Из онлайн изданието на „Грист“:
Изследователският отдел на Колумбийския университет е кандидатствал за патент върху ген, който контролирал способността социализиране. Означава ли това, че един ден всички, които взимат антидепресанти, медикаменти при дефицит на вниманието или при тревожност, ще трябва да плащат такса за авторско право на Колумбийския? Говори се, че фармацевтични гиганти в Швейцария наддават като луди за лиценз над гена.
31.
Изслушването на ревизионната биотехнологична комисисия в Националния здравен институт в Бетезда беше замислено така, че да създава атмосфера на колегиалност и спокойствие. Всички седяха на дълга маса в съвещателната зала на третия етаж на централната сграда, в разположението и мебелировката нямаше нищо особено, по стените бяха разлепени съобщения за предстоящи семинари, старата кафеварка гъргореше в ъгъла. Кафето тук имаше лоша слава и никой не пиеше от него.
За тази среща шестимата учени от ревизионната комисия се бяха облекли малко по-официално от обикновено. Повечето бяха със сака; един дори си беше сложил вратовръзка. Но иначе седяха отпуснати и спокойни, докато разговаряха със своя провинил се колега — д-р Роналд Марш, четиридесет и една годишен, който седеше на същата маса.
— И как точно почина това дванайсетгодишно момиче?
Доктор Марш беше преподавател по медицина в Тексаския университет в Остин.
— Детето страдаше от вродена недостатъчност на транспортния фактор. — ВНТФ беше нелечима и смъртоносна генетична недостатъчност. — Беше на специално хранене и на бъбречна диализа от деветмесечна възраст. Налице беше известно забавяне на растежа, но не и умствено изоставане. И детето, и родителите му искаха да пробват с тази процедура, с надеждата, че момичето ще има нормален живот. Че няма да е включена към машина до края на живота си. Сами разбирате, че това едва ли може да се нарече живот, особено за едно дете.