И беше изчезнал.
Бяха го обкръжили трима служители от хотелската охрана и всички говореха едновременно. Васко — стърчеше с половин глава над всички, им кресна да млъкнат.
— Един въпрос — каза после. — Как да отворим вратата на асансьора?
— Явно е натиснал стоп-бутона.
— Как да я отворим бе, хора?
— Трябва да прекъснем захранването. — Това ще я отвори ли?
— Не, но ще можем да я насилим с лост, след като асансьорът спре.
— Колко време ще отнеме?
— Десет, може би петнайсет минути. Няма значение. Този тип няма къде да избяга.
— Напротив — каза Васко. Човекът от охраната се изсмя.
— И къде ще иде, за Бога?
Кабинката се спусна отново. Толман беше на колене и затискаше вратата.
— Стани — каза Васко. — Стани бе. Стига, момче. Не си струва. Изправи се.
Изведнъж очите на Толман се подбелиха и той се срина по гръб. Кабинката пое нагоре.
— Какво става? — възкликна един от охранителите. — Какъв е тоя всъщност?
„Мъртъв“, помисли си Васко.
Хлапето беше успяло някак да прецака електрическите вериги на асансьора. Минаха четиридесет минути, докато отворят вратите и го извадят. Той, разбира се, отдавна беше издъхнал. Още когато бе паднал на пода, Толман се беше озовал в атмосферен джоб със сто процента съдържание на азот, отделящ се във вид на пара от термоса. Азотът е по-тежък от въздуха и постепенно беше изпълвал кабинката отдолу-нагоре. Васко знаеше, че когато се бе пльоснало по гръб, хлапето вече е било в безсъзнание, а минута по-късно — мъртво.
Хората от охраната искаха да знаят какво има в девара, който вече не димеше. Васко поиска да му дадат ръкавици и извади металната пръчка от термоса. Там нямаше нищо, само празни скоби. Епруветките с ембрионите бяха извадени.
— Казваш, че се е самоубил, така ли? — попита един от охраната.
— Точно така — потвърди Васко. — Работел е в ембрионална лаборатория. Знаел е за опасността от течен азот в тясно пространство. — Азотът беше основният причинител на лабораторни злополуки. Половината загинали се бяха опитвали да спасят свои колеги, припаднали в затворени пространства.
— Това просто е бил неговият начин да се измъкне от кофти ситуация — обобщи Васко.
По-късно, докато пътуваха към къщи, Доли каза:
— И какво е станало с ембрионите? Васко поклати глава.
— Представа нямам. Не бяха у хлапето.
— Дали не ги е взело момичето? Преди да занесе девара в стаята му?
— Някой определено ги е взел. — Васко въздъхна. — В хотела не я познават, така ли?
— Прегледаха записите от охранителните камери. Не я познават.
— А от университета какво казаха?
— Била е тяхна студентка миналата година. Не се е записала за тази.
— С други думи, е изчезнала.
— Да — каза Доли. — Тя, тъмнокожият здравеняк и ембрионите. Всички липсват.
— Ще ми се да знаех как се връзва всичко това — каза Васко.
— Може и да не се връзва — възрази Доли.
— Няма да е за пръв път — каза Васко.
Напред лъсна неонова реклама на крайпътна кръчма в пустинята. Той отби и спря. Имаше нужда да пийне нещо.
1.
Отдел 48 на Върховния съд в Лос Анжелис се помещаваше в зала с дървена ламперия и огромен герб на щата Калифорния. Залата беше малка и натруфена. Червеникавият килим беше износен и мръсен. Свидетелската банка беше лекьо-сана и издраскана, а една от неоновите лампи не работеше и отделението на съдебните заседатели беше в сянка. Самите съдебни заседатели бяха облечени небрежно, с дънки и по къси ръкави. Столът на съдията проскърцваше всеки път, когато почитаемият Дейвис Пайк се обърнеше към лаптопа си, което правеше кажи-речи непрекъснато. Алекс Бърнет се зачуди дали негова чест не си проверява пощата или борсовите показатели на акциите си.
Като цяло, тази съдебна зала никак не подхождаше на сложен процес, свързан с биотехнологиите, но точно с това се занимаваха тук вече две седмици по делото „Франк М. Бърнет срещу Университета на Калифорния“.
Алекс беше млада, на трийсет и две, адвокат с успешна кариера и младши партньор в правната фирма, за която работеше. Седеше на масата на тъжителите заедно с другите членове на адвокатския екип, нает от баща й, който тъкмо сядаше зад свидетелската банка. Побърза да му се усмихне насърчително, макар да имаше някои съмнения относно представянето му.
Франк Бърнет беше широкоплещест и младееше за възрастта си. Беше на петдесет и една, но изглеждаше в добро здраве и уверен в себе си, докато полагаше клетвата. Алекс знаеше, че енергичният вид на баща й не работи в негова полза. Още повече, че беше натрупал много негативи в общественото съзнание още преди началото на процеса. Екипът за връзки с обществеността на Рик Диел се беше постарал да представи баща й като неблагодарен, алчен и безскрупулен човек. Човек, който подлага крак на научния прогрес. Човек, който не спазва обещанията си, човек, за когото са важни единствено парите.