Всичко това не отговаряше на истината — нещо повече, беше противоположно на истината. Само че нито един репортер не се беше обадил да поиска неговата гледна точка. Нито един. Зад Рик Диел стоеше Джак Уотсън, известният филантроп. Медиите бяха приели, че Уотсън е добрият, следователно нейният баща беше лошият. И веднага щом тази версия на средновековна пиеса се появи в „Ню Йорк Таймс“ (написана от местния им кореспондент, който по принцип следеше развлекателната индустрия), всички запяха в един глас. В „Лос Анжелис Таймс“ излезе голяма статия в същия дух — основната й цел беше да надмине нюйоркския си първообраз в очернянето на баща й. А местните новинарски програми ежедневно сипеха хули върху човека, който искал да спре прогреса в медицината и си позволявал да критикува Калифорнийския университет, това свещено средище на науката и познанието. Половин дузина камери ги следяха по петите, нея и баща й, винаги щом пристъпеха в сградата на съда.
Собствените им усилия да популяризират гледната си точка се оказаха необикновено безуспешни. Медийният съветник, нает от бащай, си разбираше от работата, но не можеше да се мери с добре смазаната и добре финансирана машина на Джак Уотсън.
Разбира се, заседателите бяха видели част от репортажите. Медийното отразяване усложняваше неимоверно задачата на баща й не само да разкаже историята от своя гледна точка, но и да изчисти името си, да противодейства поне отчасти на вредите, нанесени му от пресата преди още да е седнал на свидетелското място.
Един от колегите й стана и започна да задава въпросите си на баща й.
— Господин Бърнет, да се върнем към месец юни преди осем години. С какво се занимавахте по онова време?
— Работех в строителството — с твърд глас каза баща й. — Отговарях за всички заварчици при строежа на газопровода Калгари.
— И кога за пръв път решихте, че може да сте болен?
— Започнах да се будя нощем. Плувнал в пот.
— Поддържали сте температура?
— Така си помислих.
— Отидохте ли на лекар?
— В началото не — каза той. — Реших, че съм хванал грип или нещо такова. Но продължавах да се потя. След месец започнах да се чувствам силно отпаднал. Тогава вече отидох на лекар.
— И какво ви каза лекарят?
— Каза, че имам новообразувание в корема. И ме прати при най-изтъкнатия специалист на Западния бряг. Един професор от медицинския център на Калифорнийския университет в Лос Анжелис.
— Кой беше този специалист?
— Доктор Майкъл Грос. Седи ето там. — Баща й посочи обвиняемия, който седеше на съседната маса. Алекс не погледна натам. Следеше с поглед баща си.
— И прегледа ли ви доктор Грос?
— Да, прегледа ме.
— Извърши физически преглед?
— Да.
— Направи ли ви някакви изследвания на онзи етап?
— Да. Кръв, рентген и томографско изследване на цялото тяло. Също биопсия на костен мозък.
— Как точно стана това, господин Бенет?
— Заби игла в бедрената кост, ето тук, горе. Иглата пробива костта и стига до костния мозък. Изтегля се малко количество и се подлага на анализ.
— И след като тези изследвания бяха направени, той съобщи ли ви диагнозата?
— Да. Каза, че имам остра Т-клетъчна лимфобластна левкемия.
— Какво представлява тази болест, така, както ви е било обяснено?
— Рак на костния мозък.
— Доктор Грос предложи ли лечение?
— Да. Операция и след това химиотерапия.
— А каза ли ви каква е прогнозата? Какъв е вероятният изход от това заболяване?
— Каза, че прогнозата не е добра.
— Беше ли по-конкретен?
— Да. Каза, че най-вероятно ми остава по-малко от година.
— Консултирахте ли се с друг лекар?
— Да.
— Какво каза той?
— Диагнозата му беше… той, ъъъ… той потвърди диагнозата. — Баща й млъкна и прехапа устна в опит да се овладее. Алекс се изненада. Баща й рядко се поддаваше на емоции, беше корав човек. Сърцето й се стегна, макар на друго ниво да съзнаваше, че тази проява на слабост ще е от полза за делото. — Уплаших се, много се уплаших — продължи баща й. — Всички ми казваха, че… че не ми остава много — завърши той и сведе глава.
Съдебната зала потъна в мълчание.
— Господин Бърнет, искате ли вода?
— Не. Добре съм. — Той вдигна глава и прокара ръка по челото си.
— Ако сте готов, да продължим.
— Консултирах се и с трети специалист. И всички ми казваха, че доктор Грос е най-добрият лекар за това заболяване.