— И вие започнахте терапия при доктор Грос.
— Да.
Баща й изглеждаше по-добре. Алекс се отпусна в стола и ся пое дъх. Разпитът протичаше гладко и баща й разказваше историята, която беше разказвал вече десетки пъти. Как той, уплашен за живота си човек, се доверил изцяло на доктор Грос; как се подложил на операция и химиотерапия под наблюдението на доктор Грос; как симптомите на заболяването бавно отшумели през следващата година; как в началото доктор Грос изглеждал убеден, че баща й е добре и че лечението е завършило успешно.
— Ходехте ли на контролни прегледи при доктор Грос след това?
— Да. На всеки три месеца.
— И какво показваха прегледите?
— Че всичко е нормално. Наддадох на тегло, силите ми се връщаха, косата ми порасна. Чувствах се добре.
— И какво стана после?
— Някъде година по-късно, след един от контролните прегледи, доктор Грос се обади и каза, че искал да направим няколко допълнителни изследвания.
— Каза ли защо?
— Каза, че някои от кръвните ми показатели не изглеждали добре.
— Спомена ли кои точно?
— Не.
— Каза ли, че ракът се е възобновил?
— Не, но аз точно това си помислих. Никога не бяхме повтаряли изследванията. — Баща й се размърда неспокойно. — Попитах го дали ракът се е върнал и той каза: „На този етап — не, но трябва да ви следим много внимателно“. Настоя, че трябвало да ме тестват непрекъснато.
— Вие как реагирахте?
— Бях ужасен. В известен смисъл беше по-страшно и от първия път. Тогава, първия път, си направих завещанието, подготвих всичко необходимо. А след това се оправих и получих шанс за втори живот — шанс да започна отначало. А после дойде онова телефонно обаждане и аз отново изпаднах в ужас.
— Решили сте, че сте болен.
— Разбира се. Защо иначе ще иска да повторим изследванията?
— И сте били уплашен.
— Ужасен.
Алекс наблюдаваше размяната на въпроси и отговори и съжаляваше, че нямат снимки. Сега баща й изглеждаше жизнен и енергичен. Но тя го помнеше, когато беше крехък, сив и слаб. Тогава дрехите висяха по тялото му; имаше вид на умиращ. Сега изглеждаше силен, като човек, който цял живот е работил по строежите. Не приличаше на човек, който се плаши лесно. Алекс знаеше, че тези въпроси са ключови за иска им — обвинение в измама и в причиняване на душевни страдания. Но трябваше да се подходи предпазливо. А тя знаеше, че колегата й има лошия навик да забравя за собствените си бележки, след като разпитът на свидетеля потръгне.
Адвокатът каза:
— Какво стана след това, господин Бърнет?
— Направих изследванията. Доктор Грос ги повтори всичките. Дори настоя за нова чернодробна биопсия.
— Какво показаха изследванията?
— Докторът ми каза да дойда отново след половин година.
— Защо?
— Само това каза. „Елате пак след половин година“.
— Вие как се чувствахте по онова време?
— Чувствах се здрав. Но реших, че имам рецидив.
— Доктор Грос ли ви го каза?
— Не. Нищо не ми каза. Нито той, нито някой друг в болницата. Само това, „Елате след половин година“.
И съвсем естествено баща й беше решил, че още е болен. Запознал се беше с една жена, за която при други обстоятелства сигурно би се оженил, но не го направи, защото вярваше, че не му остава много. Продаде къщата и се премести в малък апартамент, за да не остане неизплатена ипотека след смъртта му.
— Излиза, че сте чакали да умрете — каза адвокатът.
— Възразявам!
— Оттеглям този въпрос. Да продължим нататък. Господин Бърнет, в продължение на колко време продължихте да ходите периодично в медицинския център на Калифорнийския университет за изследвания?
— Четири години.
— Четири години. И кога за пръв път ви обзе подозрението, че не ви казват истината за състоянието ви?
— Ами, минали бяха четири години, а аз все така се чувствах здрав. Нищо особено не се случваше. Всяка сутрин се събуждах с мисълта, че симптомите ще се появят, но това така и не стана. Само че доктор Грос все повтаряше, че трябва да ходя на изследвания. По онова време се бях преместил в Сан Диего и исках да си правя изследванията там и да му пращам резултатите. Но той отказа категорично: трябвало да си правя изследванията в Калифорнийския университет, и толкова.
— Защо?
— Каза, че предпочитал да работи със собствената си лаборатория. Но в това нямаше логика. А и ме караше да подписвам все повече формуляри.
— Какви формуляри?
— Отначало бяха само декларации за информирано съгласие, че се подлагам на рискова процедура. По една-две страници дълги. Скоро обаче се появиха нови формуляри, с кои-то потвърждавах съгласието си да участвам в изследователски проект. Всеки път, когато отивах при него за контролни изследвания, ме чакаха нови формуляри. Накрая станаха по десетина страници плътен текст, пълни с неразбираеми юридически термини.