След Освобождението старият манталитет се запазва, но вече има по-добри условия, вече има възможност за човека да се усамоти. Той може да бъде дребен чиновник или да работи в някоя магазия — най-често. Тези търговски работници са били сравнително добре поставени, защото вече е необходима култура на обслужването, вече има култура на обноските, не можеш в една голяма магазия да докараш един селянин. И такъв човек вече може да се затвори, да се усамоти. Той създава един интересен мир, който е напълно изчезнал, но в моето юношество още го имаше. Това са малки дворчета, заградени с много високи зидове, вътре е кладенецът, бухлатите чемшири, липата, ухаеща два месеца в годината, вътре са стрехите с многобройните лястовичи гнезда, беседката, която е нещо ново — където се събират и по време на дъжд, вместо да влизат вътре. Това е вече един частен идеал, който далече преди проникването на идеята за индивидуализма, която в България идва с Пенчо Славейков и с Фридрих Ницше, съществува като едно настроение.
И това е основата на българското лирическо изкуство, било в поезията, било в нашия разказ, който по принцип е лиричен, форма на лиричното изкуство. В българската литература е непознат разказът като предизвикателство, бунт, драма, с трагичен финал — той е непонятен. Тази интимност в живота на съсловието на интелектуалеца е причина в България да не се развие никакъв епически вид на изкуството: пълното отсъствие на романа до ден днешен, а също така липсата на драматургия. Тия драми, които имаме за класически, това е много елементарна литература, правена насила, за да има в Народния театър и български имена.
Това отдръпване на личността в себе си не е непременно негативно, но ако не бъде свързано със социалната страна. Едно е, ако аз съм обезпечен, ако не съм в конфликт със средата и извърша това отдръпване. Друго е, да не си подавам носа на улицата, за да не ме пернат по главата. И да устройвам от дома си не само убежище, а и скривалище. Това отдръпване на личността у нас има история. То е характерно още за античността, когато т.нар. литургии, обществени служби, почват да струват много скъпо и всички бягат от тях. И идва един момент, в който полисът насилствено ги възлага, защото литургиите за една година струват 40–50 хиляди сестерции. И в това оттегляне се явява за първи път частният човек, който е до такава степен абсолютно частен и несъпричастен към общото, че се обозначава като идиотес, частен, който минава в аспекта на идиот. Това е етимологията на тая дума. Тука, в България, има един континуум, една приемственост директно от античността, приемственост от социален характер, приемственост като социопсихика, приемственост като институции. Това явление остава и е дразнело извънредно много Ботев. В неговото стихотворение „Бързай странник“ (което разглеждат и така, и иначе, и до ден днешен не знаят за какво е писано) това е човекът, който не може да бъде мотивиран за обществен живот от нищо — нито от убийството на брат си, нито от убийството на баща си. Че тази черта е постоянна в българския живот, аз и сега имам редица примери. Имам един приятел психиатър, чийто баща е юрист, но е работил години със земеделците, по земеделско време е бил юрисконсулт на Министерството на войната. В 1944 г. земеделците го викат отново и той става съдия във Върховния военен съд, и по силата на това получава и чин генерал. По някакъв повод след заседание един съдия започва да говори за концлагерите на Хитлер и генералът казва: „И при нас ги има, какво ще говорите.“ Те му казват: „Генерал Наумов, Вие не знаете ли, че при нас те са трудови общежития.“ Генералът отговаря: тя е все тая, имената нямат значение. След три дена го арестуват и го пращат на Белене, където умира след 13 дни. Проблемът е следният. Синът му през цялото това време се е пазел от едно: никой да не научи, че баща му е умрял в Белене. Имам един комшия, чийто баща също е бил 10 години в Белене и никой не е научил, че баща му е бил там и е умрял там. Нито Данчо Наумов, нито Ножаров са били мотивирани от тая причина да вземат някакво политическо решение, дори след 1989 г. Данчо Наумов, Бог да го прости, един път ме вика да ми изплаче тайната си и отваря досието на баща си, което е направил сам: кръщелно свидетелство, диплома от Франция, заповед за производство в генерал, смъртен акт. И накрая ми показва: през 1957 г. понеже нали е генерал и т.н., в реабилитацията пращат на сина и един чек от 3000 лв. (тогава голяма сума), който той не е използувал никога и го е запазил неизплатен за баща си. Този човек, много умен иначе, за мен беше цяла загадка. Той намери начин да отиде да работи в Източна и в Северна Африка, прекара там 15–20 години. Никой не може да го извади от неговото съществуване на частен човек. Социологията може да регистрира такива случаи, в които кръвното унищожение на най-близкия човек, не може да извади индивидуалността от състоянието на идиотизъм.