Но това не е само анекдотика. Това показва, че е дълбоко скъсана вътрешната връзка между индивидуалност и общност. Общността не е в състояние да интерпретира вярно постиженията на индивидуалностите. При тая простащина най-честият случай е създаването на епигоника. Вие нямате представа колко отвратителни бяха епигоните на Лилиев и колко многобройни. Понеже той в едно стихотворение плаче, тоя плач се разнесе във всички вестници и списания. Във всеки вестник имаше по едно стихотворение в което имаше „Плача за теб“.
А все таки българска литература, главно, трябва да съществува, защото тая страна трябва да има лице и т.н. И тука спасението идва доста късно — към 1926–27 г., когато правителството на Ляпчев си дава сметка, че българската литература е в такава криза, че няма да оживее, включват вече писателите в учебната система. Като ученик в прогимназията аз вече имах христоматия, в която имаше Георги Райчев, Коста Константинов, имаше вече и биографии. Тези биографии ние, учениците, бяхме задължени да изучаваме наизуст. Това беше начинът и те възложиха тази функция на едно издателство — главно „Хемус“. За да се поддържа духовната мизерия, на това издателство беше възложено издаването на учебниците. Учебниците носеха грамадни доходи, още повече, че за да се преборят с предаването на учебниците от един клас на друг, те ги сменяха всяка година. И вътре в тая система наблъскваха българския писател, който така вече имаше обществено присъствие. Най-значимите от тях бяха търпени между другото.
От това престъпно подменяне на културата с просветата започва вечната тенденция на българската политика: да се обезпечава тая група от интелигенцията, която носи най-дълбоко белезите на провинциализма. Колкото по-провинциален е един български автор, толкова по-национален е. Вазов прави едно изключение. Но българската просветна система никога не е засвидетелствувала особена обществена обич към Пенчо Славейков. Кръстевата групировка никога не й е била скъпа. Яворов в преподаването в учебните заведения е представен главно с просташките си работи от т.нар. негов пръв период, който по-добре и да го няма.
Всичко дотук говори за следното: различна социогенеза на индивида и общността. Дотук социогенезата е била обща, тук социогенезата е съвършено различна. Индивидуалността възниква във всякакъв отказ на връзка с масата, с общността. Това е, както вулгарно се нарича, индивидуализъм. Но високо развитата личност не винаги е късала със своята общност и не това е нейното предназначение и нейната идея. Вземете целия живот на Гьоте — няма помен от такъв стремеж. Той, който възвестява пръв, че най-голямото щастие в живота е die Persönlichkeit, личността. Разбира се, във „Фауст“ се сатиризира неразбирането на интелекта, но все таки втората част завършва с един грамаден синтез на интелектуалната личност, ако искате, с небето, със светците, с клерикалната традиция, с историята, дори с труда (финалът е работещите духове с лопати и Фауст сред тях). Шилер, който проявява по-голяма обществена нетърпимост, има само един конфликт на интелекта със Средновековието в Германия, било в „Разбойници“, било в „Дон Карлос“. Вече в ново време има една нова ситуация и трябва да кажа, че тя важи не само за България. Всички тия форми на никнене на авангарди, на модерни форми на музика, на театър, на литература, на живопис — това е едно съзнателно откъсване. Един дълбоко съзнателен отказ от общността. Как и защо е мотивиран този отказ, това е една много сериозна тема, тъй като културата на общността по принцип има един универсализъм, една идея за общодостъпност или се разискват (или изразяват) идеи и идеали на големи социални групи. Сега вече големите духовни постижения постъпват само у отделни лица. Вземете разправата на английското общество примерно с прерафаелитите, с Оскар Уайлд, по пътя на процеси, сътресения, заплахи и често пъти най-долнопробни шантажи, проведени обществено. В туй отношение вече нещата стават така и в България, това не е особеност на типа на личностното развитие в България, а една особеност на типа на личностното развитие в тази епоха.