Въпреки това е имало множество желаещи, тъй като отговорите, позволяващи човек да стигне до върха на зикурата и да се съедини с богинята, все пак са съществували. Веднъж на няколко десетилетия все някой е успявал. Човекът, който е отговарял правилно и на трите загадки, се е качвал на върха и се е срещал с богинята, след което е ставал посветен халдеец и неин ритуален земен съпруг (възможно е да е имало и по няколко съпрузи).
Според една от версиите отговорите на трите загадки на Ищар са съществували и в писмен вид. На специални места във Вавилон са се продавали запечатани таблички с отговори на въпросите на богинята (според друга версия става дума за магичен печат, на който те са били гравирани). С направата и продажбата на тези таблички са се занимавали жреците на главния храм на Енкиду — бога-покровител на Лотарията. Смятало се е, че богинята избира поредния си съпруг чрез посредничеството на Енкиду. Това изглажда добре известния на древните вавилонци конфликт между божественото предопределение и свободата на волята. Затова повечето осмелили се да се качат на зикурата си купували глинени таблички с отговорите; табличките можели да се разпечатата едва когато почнеш да се изкачваш.
Тази практика се е наричала Великата лотария (утвърден вече термин, който дължим на многобройни белетристи, вдъхновявали се от тази легенда, макар че поточният вариант на превода е «Играта без име»). В тази игра е можело само или да спечелиш, или да умреш, така че в известен смисъл тя е била уникална. Някои смелчаци се осмелявали да тръгнат да се качват на зикурата и без таблички с отговори.
Според друга трактовка трите въпроса на Ищар не са били загадки, а по-скоро символични ориентири, насочващи към определени житейски ситуации. Вавилонецът е трябвало да ги реши и да представи доказателство за мъдростта си на стражите, което му е давало право на среща с богинята. (В този случай описаното по-горе изкачване на зикурата е по-скоро метафорично.) Някои смятат, че отговорите на трите въпроса на Ищар са се криели в текстовете на «пазарските песни», които са се пеели всеки ден по вавилонските пазари, но сведения за тези песни, както и за този обичай, не са се запазили.“
Татарски обърса папката от прахта, прибра я в стенния гардероб и реши, че някога непременно ще я прочете цялата.
Не намери работата си върху историята на руския парламентаризъм. Към края на търсенето впрочем разбра едно: че историята на парламентаризма в Русия се увенчава с простичкия факт, че думата „парламентаризъм“ може да послужи най-много за реклама на цигарите „Парламент“ — пък и в това, ако ще сме честни, може да се мине без никакъв парламентаризъм.
ТРИТЕ ЗАГАДКИ НА ИЩАР
На другия ден Татарски, все още погълнат от мислите за цигарената концепция, срещна в началото на „Тверская“ съученика си Андрей Гиреев, за когото не беше чувал нищо няколко години. Гиреев чак го стресна с облеклото си — синьо расо, върху което бе навлякъл бродирана непалска жилетка. Държеше нещо като голяма кафемелачка, изписана с тибетски букви и украсена с пъстри ленти, и въртеше ръчката й; въпреки крайната екзотичност на всички предмети на тоалета му поотделно, те по някакъв начин се съчетаваха дотолкова естествено, че сякаш се неутрализираха. Никой от минувачите не обръщаше на Гиреев никакво внимание: също като уличен стълб или реклама на „Пепси-кола“, той не влизаше в полето на възприятия поради пълната си визуална неинформативност.
Татарски го позна по лицето и чак после обърна внимание на богатите детайли на облика му. И като се вгледа внимателно в очите му, разбра, че Гиреев не е съвсем на себе си, макар и да не е точно пиян. Въпреки това съученикът му беше съсредоточен, кротък и внушаваше доверие.
Гиреев му каза, че живеел край Москва, в село Расторгуево, и го покани на гости. Татарски се съгласи и слязоха в метрото, а на „Варшавска“ взеха електричката. Пътуваха мълчаливо. От време на време Татарски преставаше да гледа през прозореца и поглеждаше Гиреев. В странните си дрехи той изглеждаше като последен чиреп от някаква погинала вселена — не съветската, понеже в нея не беше имало скитащи тибетски астролози, а някаква друга, съществувала паралелно със съветския свят и дори враждебна му, но изчезнала заедно с него. И му стана мъчно за нея, защото много неща, които навремето му харесваха и го възторгваха, идваха тъкмо от тази паралелна вселена, на която, както всички бяха убедени, никога не можеше да й се случи нищо. А й се беше случило горе-долу същото, което се беше случило и със съветската вечност, при това също толкова тривиално.