Гиреев живееше в килнала се почерняла къща, пред която имаше запусната градина, цялата обрасла с високи бурени. От гледна точка на удобствата, жилището му беше преходна форма между селото и града: във външния клозет през една дупка се виждаха мокрите налепи върху канализационни тръби, които после се насочваха към близката помийна яма, но откъде идваха и накъде водеха — не беше ясно. В къщата обаче имаше газова печка и телефон.
Гиреев настани Татарски на един стол на закритата веранда и сипа в едно чайниче някакъв едро счукан прашец от една червена тенекиена кутия с бял надпис на естонски.
— Какво е това? — попита Татарски.
— Мухоморки — отговори Гиреев и наля в чайничето вряща вода. Разнесе се миризма на гъбена супа.
— И мислиш да пием това?
— Не бой се де — каза Гиреев. — Няма пантерки.
Каза го с такъв тон, сякаш всички възражения се изключваха, и Татарски не можа да се сети какво да му отговори. Поколеба се минутка-две, а после си спомни, че предната вечер беше чел тъкмо за мухоморките, и преодоля съмненията си. Чаят се оказа доста приятен на вкус.
— И сега какво ще ми стане?
— Ще видиш — каза Гиреев. — Даже ще почнеш да си ги сушиш за зимата.
— Какво да правя сега?
— Каквото искаш — каза Гиреев. — Може ли да приказвам?
— Приказвай.
Половин час мина в безинтересен разговор за общи познати. Както можеше да се очаква, с никой от тях не беше станало нищо интересно. Само един, Льоша Чикунов, се беше отличил — изпил няколко бутилки „Финландия“ и през една звездна януарска нощ замръзнал в къщичката на някаква детска площадка.
— Отиде във Валхала — беше краткият коментар на Гиреев.
— Защо си толкова сигурен? — попита Татарски, но си спомни тичащите елени и червеното слънце на етикета и вътрешно се съгласи.
А междувременно тялото му бе обзето от някаква едва доловима весела отпуснатост. В гърдите му се надигаше на вълни приятен трепет, вълните минаваха по торса и ръцете му и стихваха мъничко преди да достигнат пръстите. А на Татарски много му се искаше непременно да стигнат дотам. Разбра, че е изпил малко. Чайничето обаче вече беше празно.
— Има ли още? — попита той.
— Видя ли — каза Гиреев. — Нали ти казах.
После стана, влезе в къщата и се върна с един вестник, на който имаше купчинка нарязани сухи мухоморки. По някои се виждаха парченца червена кожица, по други бяха залепнали парченца от вестника с огледални отпечатъци на буквички.
Татарски лапна няколко парченца, сдъвка ги и ги глътна. Сушените мухоморки приличаха малко на чипс, само че бяха по-вкусни — Татарски си помисли, че и тях може да ги продават в пакетчета; тук очевидно също се криеше път към бързо забогатяване, към джип, рекламен клип и насилствена смърт. Той се замисли като какъв ли може да е този клип, лапна нова порция и се огледа. Едва сега обърна внимание на някои от нещата в стаята. На листа, който бе закачен на най-видно място например — на него имаше някаква извита буква, може би санскритска, а може би тибетска: приличаше на дракон с извита опашка.
— Какво е това? — попита той Гиреев.
Гиреев погледна към стената и каза:
— Ом.
— А защо ти е?
— С нея пътешествам.
— Къде? — попита Татарски. Гиреев вдигна рамене и каза:
— Трудно е за обясняване. Ом. Когато не мислиш, много неща ти стават ясни.
Но Татарски вече беше забравил въпроса си. Заля го вълна на благодарност, че Гиреев го е довел тук.
— Знаеш ли — каза той, — сега съм в много труден период. Общувам основно с банкери и рекламодатели. Затрупват ме с работа. А тук при теб… Все едно че съм се върнал вкъщи.
Гиреев явно разбираше какво става с него.
— Всичко това са глупости — каза той. — Не си ги слагай на сърцето. През зимата ми дойдоха на гости двама такива рекламодатели. Искаха да си разширят съзнанието. А после си тръгнаха боси през снега. Дай да се поразходим, а?
Татарски с радост се съгласи. Излязоха от двора и тръгнаха през полето, което беше пресечено от някакви нови изкопи. Пътечката ги изведе до гората и заизвива между дърветата. Сърбежът в ръцете на Татарски ставаше все по-силен, но все така не стигаше до пръстите. Като забеляза, че в гората има много мухоморки, той изостана мъничко от Гиреев и си откъсна няколко. Не бяха червени, а тъмнокафяви и на петна — много красиви. Той бързо ги излапа и настигна Гиреев, който не забеляза нищо.