Оградата, покрай която вървеше от доста време, го доведе до голям портал, украсен с релефни червени звезди. Над тях светеше силна лампа, почти прожектор — ярката й бяла светлина осветяваше многобройни графити, покриващи зелената ламарина на вратата. Татарски спря.
Минута-две изучава традиционните по същността си опити имената на околните селища да се запишат с латиница, нечии имена под грубо изрисувани корони, символичните изображения на пениси и вулви, английските глаголи „еба“ и „духам“ в инфинитив, а може би и в повелително наклонение, но с непонятни апострофи, и многобройните имена от музикалния бизнес. После погледът му се натъкна на нещо странно.
Беше надпис, изписан с доста по-големи букви от останалите с флуоросцентна оранжева боя, и се точеше през двете крила, и светеше в светлината на лампата:
Щом Татарски прочете този надпис, съзнанието му отказа да възприема целия останал етнографски материал — и в него останаха само тези пет сияещи думи. Струваше му се, че разбира смисъла им на много дълбоко ниво и че макар че едва ли би могъл да го обясни, този смисъл без съмнение му налага да се прехвърли през оградата. Което не се оказа трудно.
Отвъд оградата имаше замразен строеж — обширна запустяла зона с редки следи от човешко присъствие. В центъра на строителната площадка се издигаше недостроено здание — може би основи на някакъв космически локатор, а може би просто многоетажен гараж — строителството бе спряно на етапа на носещите конструкции и стени. Постройката приличаше на стъпаловиден цилиндър от няколко бетонни блока, поставени един върху друг. Около тях се виеше спираловиден път на железобетонни опори, който свършваше на най-горния етаж до малко бетонно помещение, увенчано с червена сигнална лампа.
Татарски си помисли, че това ще да е един от започнатите през седемдесетте военни обекти, които не бяха успели да спасят империята, но затова пък бяха формирали естетиката на „Междузвездни войни“. Спомни си астматично свистящия Дарт Вейдър и бе поразен от мисълта колко чудесна метафора е той за комунист от кариерата: някъде на звездолета си той сигурно си имаше~изкуствен бъбрек и два лекарски екипа — всъщност във филма май имаше намеци за такова нещо, доколкото Татарски си спомняше. Впрочем в състоянието, в което се намираше, беше опасно да си мисли за Дарт Вейдър.
Недостроеното здание бе осветено от три-четири прожектора — те хвърляха светли петна по бетонните стени, по спираловидния път и по купичката с мигащата сигнална лампа. Ако не беше тази червена лампа, в полумрака недовършеността на зданието можеше да мине за разруха и човек да реши, че то е на хиляда, ако не и на десет хиляди години. Татарски впрочем си помисли, че лампата може и да се захранва от някакво невероятно древно електричество, прокарано под земята чак от Египет или Вавилон.
Скорошни следи от човешко присъствие имаше само до портала, където Татарски беше спрял. Те представляваха нещо като филиал на военна част — няколко фургона, висилка, противопожарно табло с кофа и лост и агитационно табло с плакат, на който еднакви войници със странно вглъбени лица демонстрираха моменти от строевата подготовка. Татарски изобщо не се учуди, когато видя и огромната гъба с ламаринена гугла и телефон, закрепен на пънчето — разбра, че това е мястото на часовия. Отначало си помисли защо ли часовият е напуснал поста си, а после видя, че коничната гугла на гъбата е боядисана в червено и украсена със симетрични бели петна.
— Нещата не са толкова прости — прошепна той.
И в същия момент съвсем наблизо се чу тих насмешлив глас:
— This game has no name. It will never be the same.5 Татарски се обърна. Нямаше никого и той разбра, че има слухови халюцинации. Достраша го малко, но в това, което ставаше, въпреки всичко имаше нещо чудно примамливи и обещаващо.
— Напред — прошепна той и като се наведе, се плъзна в мрака към пътя, който водеше към върха на зикурата. „Все пак — помисли си — това трябва да е нещо като многоетажен гараж.“
— С висящи градини — тихичко се съгласи някакъв глас в главата му.