Плакатът е снимка на Москва река, направена от моста, на който през октомври 93-та бяха историческите танкове. На мястото на Белия дом виждаме огромна кутия „Парламент“ (компютърен монтаж). Около нея се издигат палми. Слоганът е цитат от Грибоедов:
Прибра бележника в джоба си, прибра и находките си от масата и за последен път огледа стаичката. Помисли си дали да не вземе за спомен плаката с тичащата по пясъка жена, но се отказа. Изключи лампите, излезе и спря на площадката, та очите му да свикнат с тъмнината. „Сега какво? — помисли си. — Сега на гарата.“
БЕДНИ ХОРА
Приключението в гората край Москва се отрази благоприятно върху професионалните способности на Татарски. Сценариите и концепциите започнаха да му се удават много по-лесно, а за слогана на „Парламент“ Пугин дори му отпусна малък аванс: каза, че Татарски направо бил улучил деветката, понеже до деветдесет и трета кутия „Парламент“ струвала колкото кутия „Марлборо“, а след известните събития „Парламент“ бързо бил станал най-популярната в Москва марка и сега струвал два пъти по-скъпо. Впоследствие „димът отечествен“ все пак потъна в Лета, по-точно в зимния сняг — зимата дойде неочаквано рано. Единственото съмнително ехо на този слоган в заснеженото рекламно пространство на Москва се оказа фразата: „от кораба — на бал“, взета от някакъв неизвестен колега на Татарски от същия споменат Грибоедов. Известно време тя можеше да се види по рекламите на някакви ментолови цигари — яхта, лазур, капитанска фуражка и дълги крака. По този повод Татарски малко изревнува — но съвсем мъничко: момичето на ментоловата реклама беше подбрано според вкусовете на толкова широка целева група, че текстът самопроизволно се четеше като: „След кораба — ебал.“
Вълната мухоморна енергия, преминала по нервната му система, кой знае защо, го понесе към текстовете за цигари — сигурно по същата причина, поради която първият истински сполучлив опит в любовта или в употребата на наркотици определя пристрастията ни за цял живот. Следващият му голям успех (не само според собственото му мнение, но и според мнението на Пугин, който пак го учуди, понеже пак му даде малко пари) беше текст за цигарите „Давидофф“, което си беше чисто символично, доколкото кариерата му бе почнала именно от тях. Текстът се базираше на рекламата на „Давидофф Класик“, която можеше да се види навсякъде в центъра: мрачни тонове, повяхнало мъжко лице, в чиито очи проблясва някакво непоносимо тежко знание, и надпис:
Още щом видя това мъдро сбръчкано лице, Татарски си зададе въпроса какво ли толкова знае този пушач чужденец. Първата хрумнала му версия беше изключително мрачна: на преглед в онкологията, рентген и страшна диагноза.
Неговият проект беше изцяло противоположен: светъл фон, младо лице, озарено от щастието на невежеството, бяла кутия със светлозлатни букви и текст:
Пугин каза, че това едва ли щяло да очарова представителя на „Davidoff“, но че било много вероятно да привлече някой друг дилър на цигари. „Ще поговоря с Усиевич — подметна той на Татарски. — Той държи шестнайсет бренда на ексклузив.“ Татарски си записа тази фраза в бележника и после от време на време я употребяваше уж между другото при разговор с клиенти; вродената му срамежливост се проявяваше в това, че обикновено намаляваше брендовете наполовина.
Работата, с която си вадеше основния къшей хляб, беше скучна, тягостна и дори, ако погледнеш, позорна. „Не ще ли някой да ми каже — къде се вдигат днес гаражи?“ Или: „Прочутият Panten-pro V! О, Господи, благослови!“ Остатъчният литературоцентризъм на редакторите и издателите — своето рода реликтов бял шум на съветската психика — все пак даваше оскъдните си съсухрени плодове.
В началото на зимата Татарски успя да направи частичен ремонт на едностайното си жилище (скъпата италианска батерия на фона на падащите от стената бледосини плочки от отминалата съветска епоха приличаше на златен зъб в устата на прокажен, но пари за основен ремонт нямаше). Освен това си купи нов компютър, макар това да не бе кой знае колко необходимо — просто бяха започнали да се появяват проблеми при разпечатката на набраните на стария текстове. Сиреч още един глух стон под желязната пета на „Майкрософт“. Но Татарски не се косеше много от това, макар да си отбеляза дълбоко символичния характер на станалото: програмата посредник се превръщаше в най-основното в цялата работа, като привличаше невероятно количество компютърна памет и ресурси, и с това много напомняше на някой нагъл нов руснак, който например върти през банката си учителските заплати.