Вавилен Татарски се роди много преди тази историческа победа на червеното над червеното. И затова автоматично попадна в поколение „П“, макар дълго време да нямаше представа за това. Ако в онези далечни години някой му кажеше, че когато порасне, ще стане копирайтър, от почуда той сигурно щеше да изпусне шишето „Пепси-кола“ на нажежения пясък на пионерския плаж. През онези далечни дни децата трябваше да мечтаят за лъскавата каска на пожарникаря или за бялата докторска престилка. Дори скромната дума „дизайнер“ се възприемаше като съмнителен неологизъм, паразитиращ във великия руски език по някаква лингвистична квота до първото сериозно изостряне на международното положение.
Но пък през онези дни в езика и в целия живот имаше много съмнителни и странни неща. Да вземем например самото име „Вавилен“, с което таткото на Татарски го беше кръстил, понеже в душата му се съчетаваха и идеалите на шестдесетниците, и вярата в комунизма. То бе сглобено от „Василий Аксьонов“ и „Владимир Илич Ленин“. Таткото на Татарски очевидно е можел съвсем лесно да си представи как някой предан ленинец чете Аксьоновите страници и с трепет разбира, че марксизмът още от самото си начало е бил за свободната любов, или как някой побъркан на тема джаз естет след някоя особено протяжна саксофонна рулада внезапно разбира, че комунизмът ще победи. Но не само таткото на Татарски беше такъв — такова беше цялото съветско поколение от петдесетте и шейсетте, което подари на света самодейната песен и свърши с пускането в чернотата на космоса на първия спътник — четириопашат сперматозоид на така и не настъпилото бъдеще.
Татарски много се притесняваше от името си и по възможност се представяше като Вова. По-късно започна да лъже познатите си, че баща му го бил нарекъл така, понеже се увличал по източната мистика и имал предвид древния град Вавилон, чиято тайна доктрина той, Вавилен, трябвало да наследи. И че сплавта на Аксьонов с Ленин била създадена, защото баща му бил последовател на манихейството и натурфилософията и смятал за свой дълг да уравновесява светлото начало с тъмното. Въпреки тази блестяща разработка на осемнайсет години Татарски с удоволствие изгуби първия си паспорт и във втория вече се водеше Владимир.
Животът му след това потече съвсем обикновено. Той влезе в техническия институт — не защото обичаше техниката, разбира се (специалността му бяха някакви електролитни пещи), а защото не искаше да го вземат в казармата. На двадесет и една обаче му се случи нещо, което предопредели по-нататъшната му съдба.
През лятото, на село, той прочете едно томче на Борис Пастернак. Поезията, към която дотогава не изпитваше нищо, го потресе до такава степен, че няколко седмици той не можеше да мисли за нищо друго, а после също започна да пише. Запомни завинаги ръждясалите останки на един автобус, сякаш гмурващ се в земята край тихата гора. Точно до този автобус в главата му се пръкна първият в живота му стих — „Сардинени облаци на юг се носят“ (впоследствие си мислеше, че това стихотворение мирише на риба). С две думи, случаят беше съвсем типичен и свърши типично — Татарски се записа в Литературния институт. Вярно, не можа да влезе да учи поезия, наложи се да се задоволи с преводи от езиците на народите на СССР. Представяше си бъдещето горе-долу така: денем в някоя стая в института, подстрочник от узбекски или киргизки, който трябва да се римува до посочената дата, а вечер — работа за вечността.
А после почти незабележимо се случи едно важно за бъдещето му събитие. СССР — бяха почнали да го обновяват и подобряват горе-долу тогава, когато Татарски реши да смени професията си — се подобри до такава степен, че престана да съществува (ако една държава е способна да изпадне в нирвана, това е тъкмо този случай). Затова вече не можеше да става и дума за каквито и да било преводи от езиците на народите на СССР. Това беше жесток удар, но Татарски го понесе. Оставаше му работата за вечността и това му стигаше.
И тогава се случи непредвиденото. С вечността, на която Татарски бе решил да посвети труда и времето си, също започна да става нещо. Това той изобщо не го разбираше. Нали вечността — поне така си беше мислил винаги — беше нещо неизменно, ненакърнимо и изобщо независещо от тленните земни дела. И че щом например томчето на Пастернак, което бе променило живота му, вече бе влязло в тази вечност, нямаше сила, способна да го извади оттам.